който е казал, че денят се познава от сутринта, е бил пълен т-ъ-п-а-к.
сутринта ми беше толкова суперска .. толкова забавна и весела. пуснах си музика от тела и докато се обличах за училище си пеех и танцувах. даже майка ми ме попита да не би да съм влюбена о.О омг.. нвм .. и докато ходех към даскалото си слушах музика и си танцувах. и всичките ме гледаха странно о.О даже една кола щеше да ме сгази, заради разсеяността ми *рофл* и точно тогава БУМ! отново се върнах в реалността. отново ме обзе гадната, толкова позната меланхолия. ЕДНО ПРОСТО И ГОЛЯМО НИЩО! НИЩО! седях си аз цяяял ден до мария, рафа, елия и ел... и те си бъбреха толкова весело, от време на време ме питаха нещо и бяха нужни няколко повторения, за да схвана какво ми говорят. и бях отплесната, разсеяна .. дори и това, че губих два часа никак не ми подобри настроението .. и просто едно голямо Н-И-Щ-О!
п.с1 и, по дяволите, всичките са егати големите философи в блоговете си.. а аз пиша за някви скучновати смотани неща.. хъх ..
п.с2 и още нещо .. току що мария, рафа, елия и ел дойдоха до нас .. тоест не че са дошли специално да ме видят.. просто са минавали и решили да ме видят.. киснах навън на студа с тях, за да си говорим. да ви кажа, май настроението мааалко ми се подобри *пуска си Луната спи на Нети*
п.с3 в края на тази седмица ще има панаир в квартала ни. и ще има ЦАРЕВИЦААААААААА *сънчо*
2009/10/26
2009/10/15
перлените криле на ангела.
На Бо. (:
Тъмната нощ обгръщаше малкото градче, разположено само на няколко километри от мегаполиса, където животът кипеше в този късен час на нощта. Гъста лепкава мъгла обграждаше всяка сграда, всеки предмет, всяко дърво, до което се докосваше. Люлката на детската площадка се поклащаше лениво, заради лекия полъх на вятъра, и издаваше тихичък ръждив звук. Пелените на нощта обгръщаха притихналото градче. Тук таме се чуваха няколко изгубени щурци, а листате шепнеха своята есенна песен, секунди преди да се срещнат със земята.
Зад ъгъла се чуха потропвания по мокрия асфалт. Тихи премерени крачки приближаваха все повече улицата, която водеше към малкия площад на градчето. Скоро зад ъгъла се появи наконтена жена, обута във високи обувки, които всъщност издаваха насечените звуци по твърдата земя. Облечена в дълго ленено палто, за да се предпази от набезите на вятъра, тя се приближаваше все повече към площадчето. Косата ѝ, разпусната свободно около раменете ѝ, се поклащаше зад нея, сякаш коприна се спускаше по земята. Вместо да се отправи към площада, тя сви по една от пресечките и се отправи към най-затънтените места на града. В тази част хора рядко идваха, тъй като всички знаеха, че само човек с лоши мисли би дошъл насам. Затова и жената избра този късен час на нощта, за да посети стария си приятел.
Тъмнината я обгърна и тя вече не се виждаше. Точно в момента, в който жената се изгуби в мрака, едно малко прозорче светна в сивата грозна сграда навътре в пресечката. Малкият сноп светлина, който успя да се промъкне между многото мръсни петна по стъклената повърхност, освети грозната фасада на отсрещната сграда. Прозореца бавно се отвори и на перваза се появиха две малки бели ръчички. Сияйната им белота все още се виждаше изпод многото кървави рани. След ръчичките се появи и самата им собственичка – малко момиченце, облечено в дрипава кафява рокличка, която вече ѝ беше малка, заради многото време носене. Цялата ѝ повърхност беше набраздена с купища кръпки – кои зашити правилно, кои не. Личицето на малката също беше цялото в рани – на лявото ѝ око се поместваше голям синкав оток, на устните ѝ бяха разположени три по-големи кървави рани, а около тях още поне десетина по-малки. Косата ѝ беше като някое гнездо, в което до преди малко са се били птици. Иначе хубавите ѝ кафяви къдрици сега бяха сплетени толкова много, че изглеждаше, че никога няма да могат да бъдат разплетени отново. Очите ѝ изразяваха само силна болка и безвъзвратна мъка по изгубеното.
Всяка нощ по това време момичето биваше събуждано от крясъците на майка си. Вечно пияния ѝ баща се връщаше късно през нощта след поредния запой в долнопробната кръчма, няколко метра по-надолу от къщата им. Никой не разбираше по какъв начин се прибираше, защото той наистина изпиваше огромни количества алкохол. Но когато прекрачваше прага на дома им, мъките и на момичето, и на майка му започваха. Неспособен да асимилира какво точно прави и къде се намира, той всяка нощ пребиваше почти до смърт клетата майка, а след това отиваше в стаята на дъщеря си, която имаше подобна съдба. Само че нещастника освен боя искаше да си достави и собствено удоволствие. Затова почти всяка нощ, той посягаше на крехкото създание, което би трябвало да обича безвъзвратно. Но вмессто да получи бащина прегръдка и милувка в знак на обич, момичето често получаваше брутално изнасилване. Вместо целувка за лека нощ, бузата ѝ гореше от силните шамари. След като получеше каквото иска, бащата, ако можеше въобще да се нарече такъв, се оттегляше в спалнята си, като пътем съпругата му задължително трябваше да получи силен ритник в стомаха, сякаш предишните удари не бяха достатъчни. Измъчвани от силни болки жената и детето с мъка пълзяха до леглата си, тъй като мъжа ги оставяше да лежат беззащитни на пода. След като събереше достатъчно сили да пропълзи до прозореца, момичето обичаше да седне на перваза, за да наблюдава луната и звездния ореол около нея и да се надява на по-добър живот и право на мечти.
Същата нощ, когато наконтената жена се появи отново след дългото си отсъствие в града, бащата на детето отново се прибра мъртво пиян. Обичайния бой не направи впечатление на момичето и тя нямаше търпение да свърши, за да може отново да се наслаждава на нощта. Вече дори не надаваше викове на болка – пребиването беше част от живота ѝ. И както обикновено тя отвори прозореца, за да може вятърът да погали нежно кървавите рани на миловидното ѝ лице. Тя затвори за миг очи, наслаждавайки се на лечебната сила на полъха. Защото студенината на есенния вятър, предшественик на мразовитата зима, ѝ доставяше голямо удоволствие и тя спираше да мисли за усилващата се болка. И тогава се случи нещо необичайно. Нещо, което момичето не беше виждало досега в тази мръсна, изгнила част на града. Детето забеляза малко раздвижване долу на мръсната улица. По твърдата повърхност премина една жена, която отдалеч да я видиш ще си кажеш, че не е тукашна. Лененото ѝ палто се увиваше закачливо около прекрасните ѝ глезени, а косата ѝ сякаш танцуваше зад нея. Момичето изпита силното желание да последва тази тайнствена жена и да види накъде отива. За първи път в живота си изпита неустоимото привличане към приключението.
Без повече да се бави, тя затвори тихичко прозореца, смъкна се още по-безшумно от перваза и се отправи към входната врата. Майка ѝ спеше на пода, тъй като не беше намерила сили да пропълзи поне до плоския килим. Детето я погали по косата, където вече се оформяше голямо място изсъхнала кръв. След това я подмина и се втурна към входната врата, която разбира се беше отключена. Баща ѝ винаги забравяше да я заключи и заради този пропуск често през нощта ги посещаваха неканени гости, обикновено „съдружници” на бащата в неговия бизнес, който се занимаваше с всичко друго, но не и с почтенни дела. Именно от този бизнес той взимаше пари за алкохола си. А ако нямаше пари, отиваше при нечестни хора и взимаше заеми, които естествено не можеше да изплати. Затова беше затънал в купища дългове. Животът на детето беше такъв от няколко години, когато всъщност започна всичко.
Вятърът отново обгърна закрилнически момичето, веднага щом като излезе от мизерната къща. „Жената не би трябвало да е далеч.” помисли си малката и с неочакван прилив на сили тръгна нагоре по улицата, на където се беше отправила и жената. Тъмнината беше завладяла града, въпреки че само след броени минути първите лъчи на слънцето щяха да погалят отново улиците и жителите щяха да се събудят отново за още един ден от календара. Но в тази част на града слънцето щеше да пристигне малко по-късно, заради предпречващите пътя му високи сиви сгради.
И тъкмо когато първия лъч слънчева светлина докосна фасадите на сградата откъм другата им страна, новият ден беше прерязан от един рязък, напълно неочакван изстрел. Един единствен изстрел, който отекна в още непробудилата се тишина. Следващото нещо, което се чу, бяха първите капки огненочервена кръв, която докосна земята и които капки съвсем скоро щяха да образуват малка локвичка. Изстрела, който беше предназначен за друг, преряза перлените криле на малкия ангел. Още две капки паднаха тежко на земята. Още един лъч преряза хълма, зад който се криеше слънцето. И един стон последен се отрони от наранените устни на момичето, а след това крехкото ѝ телце се строполи на земята. Последния ѝ взор се отправи към единствения лъч слънчева светлина, който беше успял да пребори преградата от високите сгради. И след това ангела се отпусна на асфалта, потънал в кървавата локвичка и очакващ спасението от небето.
Чуха се забързаните стъпки на жената и на „старият ѝ познат”, които се отдалечаваха бързо от мястото. Още един слънчев лъч проби преградата и освети малкото телце на момиченцето. Денят започваше отново. Но за малкия ангел, който беше преживял толкова много неща в живота си, новия ден нямаше да започне никога повече. Тя се беше понесла към обятията на Смъртта, където за първи път щеше да бъде истински щастлива. И на мечтите ѝ щеше да се даде шанс да бъдат повече от мечти – красива реалност.
Тъмната нощ обгръщаше малкото градче, разположено само на няколко километри от мегаполиса, където животът кипеше в този късен час на нощта. Гъста лепкава мъгла обграждаше всяка сграда, всеки предмет, всяко дърво, до което се докосваше. Люлката на детската площадка се поклащаше лениво, заради лекия полъх на вятъра, и издаваше тихичък ръждив звук. Пелените на нощта обгръщаха притихналото градче. Тук таме се чуваха няколко изгубени щурци, а листате шепнеха своята есенна песен, секунди преди да се срещнат със земята.
Зад ъгъла се чуха потропвания по мокрия асфалт. Тихи премерени крачки приближаваха все повече улицата, която водеше към малкия площад на градчето. Скоро зад ъгъла се появи наконтена жена, обута във високи обувки, които всъщност издаваха насечените звуци по твърдата земя. Облечена в дълго ленено палто, за да се предпази от набезите на вятъра, тя се приближаваше все повече към площадчето. Косата ѝ, разпусната свободно около раменете ѝ, се поклащаше зад нея, сякаш коприна се спускаше по земята. Вместо да се отправи към площада, тя сви по една от пресечките и се отправи към най-затънтените места на града. В тази част хора рядко идваха, тъй като всички знаеха, че само човек с лоши мисли би дошъл насам. Затова и жената избра този късен час на нощта, за да посети стария си приятел.
Тъмнината я обгърна и тя вече не се виждаше. Точно в момента, в който жената се изгуби в мрака, едно малко прозорче светна в сивата грозна сграда навътре в пресечката. Малкият сноп светлина, който успя да се промъкне между многото мръсни петна по стъклената повърхност, освети грозната фасада на отсрещната сграда. Прозореца бавно се отвори и на перваза се появиха две малки бели ръчички. Сияйната им белота все още се виждаше изпод многото кървави рани. След ръчичките се появи и самата им собственичка – малко момиченце, облечено в дрипава кафява рокличка, която вече ѝ беше малка, заради многото време носене. Цялата ѝ повърхност беше набраздена с купища кръпки – кои зашити правилно, кои не. Личицето на малката също беше цялото в рани – на лявото ѝ око се поместваше голям синкав оток, на устните ѝ бяха разположени три по-големи кървави рани, а около тях още поне десетина по-малки. Косата ѝ беше като някое гнездо, в което до преди малко са се били птици. Иначе хубавите ѝ кафяви къдрици сега бяха сплетени толкова много, че изглеждаше, че никога няма да могат да бъдат разплетени отново. Очите ѝ изразяваха само силна болка и безвъзвратна мъка по изгубеното.
Всяка нощ по това време момичето биваше събуждано от крясъците на майка си. Вечно пияния ѝ баща се връщаше късно през нощта след поредния запой в долнопробната кръчма, няколко метра по-надолу от къщата им. Никой не разбираше по какъв начин се прибираше, защото той наистина изпиваше огромни количества алкохол. Но когато прекрачваше прага на дома им, мъките и на момичето, и на майка му започваха. Неспособен да асимилира какво точно прави и къде се намира, той всяка нощ пребиваше почти до смърт клетата майка, а след това отиваше в стаята на дъщеря си, която имаше подобна съдба. Само че нещастника освен боя искаше да си достави и собствено удоволствие. Затова почти всяка нощ, той посягаше на крехкото създание, което би трябвало да обича безвъзвратно. Но вмессто да получи бащина прегръдка и милувка в знак на обич, момичето често получаваше брутално изнасилване. Вместо целувка за лека нощ, бузата ѝ гореше от силните шамари. След като получеше каквото иска, бащата, ако можеше въобще да се нарече такъв, се оттегляше в спалнята си, като пътем съпругата му задължително трябваше да получи силен ритник в стомаха, сякаш предишните удари не бяха достатъчни. Измъчвани от силни болки жената и детето с мъка пълзяха до леглата си, тъй като мъжа ги оставяше да лежат беззащитни на пода. След като събереше достатъчно сили да пропълзи до прозореца, момичето обичаше да седне на перваза, за да наблюдава луната и звездния ореол около нея и да се надява на по-добър живот и право на мечти.
Същата нощ, когато наконтената жена се появи отново след дългото си отсъствие в града, бащата на детето отново се прибра мъртво пиян. Обичайния бой не направи впечатление на момичето и тя нямаше търпение да свърши, за да може отново да се наслаждава на нощта. Вече дори не надаваше викове на болка – пребиването беше част от живота ѝ. И както обикновено тя отвори прозореца, за да може вятърът да погали нежно кървавите рани на миловидното ѝ лице. Тя затвори за миг очи, наслаждавайки се на лечебната сила на полъха. Защото студенината на есенния вятър, предшественик на мразовитата зима, ѝ доставяше голямо удоволствие и тя спираше да мисли за усилващата се болка. И тогава се случи нещо необичайно. Нещо, което момичето не беше виждало досега в тази мръсна, изгнила част на града. Детето забеляза малко раздвижване долу на мръсната улица. По твърдата повърхност премина една жена, която отдалеч да я видиш ще си кажеш, че не е тукашна. Лененото ѝ палто се увиваше закачливо около прекрасните ѝ глезени, а косата ѝ сякаш танцуваше зад нея. Момичето изпита силното желание да последва тази тайнствена жена и да види накъде отива. За първи път в живота си изпита неустоимото привличане към приключението.
Без повече да се бави, тя затвори тихичко прозореца, смъкна се още по-безшумно от перваза и се отправи към входната врата. Майка ѝ спеше на пода, тъй като не беше намерила сили да пропълзи поне до плоския килим. Детето я погали по косата, където вече се оформяше голямо място изсъхнала кръв. След това я подмина и се втурна към входната врата, която разбира се беше отключена. Баща ѝ винаги забравяше да я заключи и заради този пропуск често през нощта ги посещаваха неканени гости, обикновено „съдружници” на бащата в неговия бизнес, който се занимаваше с всичко друго, но не и с почтенни дела. Именно от този бизнес той взимаше пари за алкохола си. А ако нямаше пари, отиваше при нечестни хора и взимаше заеми, които естествено не можеше да изплати. Затова беше затънал в купища дългове. Животът на детето беше такъв от няколко години, когато всъщност започна всичко.
Вятърът отново обгърна закрилнически момичето, веднага щом като излезе от мизерната къща. „Жената не би трябвало да е далеч.” помисли си малката и с неочакван прилив на сили тръгна нагоре по улицата, на където се беше отправила и жената. Тъмнината беше завладяла града, въпреки че само след броени минути първите лъчи на слънцето щяха да погалят отново улиците и жителите щяха да се събудят отново за още един ден от календара. Но в тази част на града слънцето щеше да пристигне малко по-късно, заради предпречващите пътя му високи сиви сгради.
И тъкмо когато първия лъч слънчева светлина докосна фасадите на сградата откъм другата им страна, новият ден беше прерязан от един рязък, напълно неочакван изстрел. Един единствен изстрел, който отекна в още непробудилата се тишина. Следващото нещо, което се чу, бяха първите капки огненочервена кръв, която докосна земята и които капки съвсем скоро щяха да образуват малка локвичка. Изстрела, който беше предназначен за друг, преряза перлените криле на малкия ангел. Още две капки паднаха тежко на земята. Още един лъч преряза хълма, зад който се криеше слънцето. И един стон последен се отрони от наранените устни на момичето, а след това крехкото ѝ телце се строполи на земята. Последния ѝ взор се отправи към единствения лъч слънчева светлина, който беше успял да пребори преградата от високите сгради. И след това ангела се отпусна на асфалта, потънал в кървавата локвичка и очакващ спасението от небето.
Чуха се забързаните стъпки на жената и на „старият ѝ познат”, които се отдалечаваха бързо от мястото. Още един слънчев лъч проби преградата и освети малкото телце на момиченцето. Денят започваше отново. Но за малкия ангел, който беше преживял толкова много неща в живота си, новия ден нямаше да започне никога повече. Тя се беше понесла към обятията на Смъртта, където за първи път щеше да бъде истински щастлива. И на мечтите ѝ щеше да се даде шанс да бъдат повече от мечти – красива реалност.
2009/10/13
goodbye my lover.
истината е, че аз съм един доста странен човек.чета книги където и когато мога, но най-любимото ми място е някъде в гората, да си седнеш спокойно на зелената тревичка, да слушаш птичата песен и никой да не ти досажда с глупави въпроси. мразя да е шумно около мен, когато чета. ако нямам възможност да ида на тихо място слагам слушалките в ушите и така отново се усамотявам. в рамката за снимка е сложена една от най-грозните снимки, правени някога, но пък тя ми носи толкова приятни спомени. шкафовете са ми пълни с какви ли не джунджуриики и неща, които никому не са потребни, но отново не са изхвърлени, защото навяват красиви спомени. слушам главно рок музика, но също така и метъл, малко пънк, но не мога да се нарека нито 'рокeрка', нито 'метълка', а още по-малко 'пънкарка'. настроението ми се мени с всяка минута. до преди малко може да съм била супер вкисната и тъжна, но само едно меченце да ми изпратиш и вече ще ме видиш с усмивка до ушите. мразя, когато някой 'тъпак' се опитва да се прави на 'умен тъпак', казвайки някоя баналност, повтаряна хиляди пъти. общо взето мразя баналностите - стига, бе хора! слушали сме ги толкова много пъти. никога не съм могла да си водя редовно дневник. винаги пиша в него само скучновати неща, а когато се случи нещо по-интересно го споделям на някого, който може поне с едно 'супер' да ми отговори. за това и в розовата ми кутия има купища дневници, от които са изписани тридесетина страници. когато реша дадена задача по математика скачам и крещя из целия апартамент. обичам моментите, когато мога спокойно да се посмея с приятели. обичам да подчертавам с молив хубави цитати от книги. поредицата 'хари потър' е истинско мазало, заради многото цитати. обичам мириса на ново само на книгите. на дрехите не мога да го търпя, затова като си купя някоя нова дрешка първо минава задължително през пералнята. мразя времето да ме притиска. обичам да разполагам с много време, за да не бързам и да си свърша нещото, което имам да върша спокойно. нямам нищо против да бъда сама или да мълча. мразя някой да ме подпитва 'какво ти е?' след като и двамата знаем, че въобще не го интересува. обожавам Енрике Иглесиас, Скорпиънс и от скоро Джеймс Блънт. too much James Blunt for today, but it's never enough. обичам да споделям само с хората, за които знам, че биха направили същото и с мен. при ново запознанство обичам да питам хората по-важни неща за тях. мразя хората, които като им кажа 'кажи ми нещо за себе си' и те започват да говорят дали имат брат/сестра, какво работят майка им/баща им, каква музика слушат... предпочитам да ми говорят за това, какво искат от живота, за мечтите си, дали четат ... обичам да спя с плюшени играчки. обичам си възглавничката-крава, която е последния ми подарък от българските рожденни дни. когато пиша или чета си прехапвам долната устна. обичам да говоря по телефона глупости и простотии. обичам си детството, защото го изживях с един прекрасен човек. не харесвам това, че избягахме в друга страна и оставихме родината си. искам да се върна обратно, но знам, че идването ни тук е правилното решение. приятелите ми в България ми липсват все повече с всеки изминал ден и нямам търпение да дойде другото лято, за да се върна обратно и да се видим. проклинам училището, заради което не мога да седя много време на компютъра, за да си поговоря с хората, които обичам.
and after all i'm just one confused girl . . .
and after all i'm just one confused girl . . .
2009/10/09
I just want to see you
When you're all alone
I just want to catch you if I can
I just want to be there
When the morning light explodes
On your face it radiates
I cant escape
I love you till the end
I just want to tell you nothing
You don't want to hear
All I want is for you to say
Why don't you just take me
Where Ive never been before
I know you want to hear me
Catch my breath
I love you till the end
I just want to be there
When were caught in the rain
I just want to see you laugh not cry
I just want to feel you
When the night puts on its cloak
I'm lost for words don't tell me
All I can say
I love you till the end
P.S I love you е велик филм! <33333
послепис: обичам те.
When you're all alone
I just want to catch you if I can
I just want to be there
When the morning light explodes
On your face it radiates
I cant escape
I love you till the end
I just want to tell you nothing
You don't want to hear
All I want is for you to say
Why don't you just take me
Where Ive never been before
I know you want to hear me
Catch my breath
I love you till the end
I just want to be there
When were caught in the rain
I just want to see you laugh not cry
I just want to feel you
When the night puts on its cloak
I'm lost for words don't tell me
All I can say
I love you till the end
P.S I love you е велик филм! <33333
послепис: обичам те.
реалността ме погубва.
Истината е, че и аз самата не знам какво искам ... По дяволите, много мразя да става така. Тъкмо си мислиш, че най-накрая си решил какво искаш/не искаш да правиш идва някой или както е в моя случай някои и ти трябва да си промениш плановете си, заради тях...
Ето какво всъщност стана. Вчера и днес си прекарвам междучасията с другите българи, които изкочиха незнайно от къде в училището ми, вече напълно осведомени, че аз също съм българка и че не знам гръцки. Ако реша да остана сама и да се закотвя на някоя пейка, някой от българите непременно ще мине точно покрай мен и ще ме види и както може да се очаква ще дойде 'да си говорим'... Единствения шанс да не съм с тях е да ида при Мария, Рафаела, Елия и Елена (така де, кипърските ми 'приятелки'). Така че край с блажените минутки на усамотение в училище ... Сега ще трябва или да се смея на сила на шегите на кипърците или още по-лошото - да се правя, че слушам и разбирам българите. За какво ми е всъщност компания? ... Естествено не мога нито да кажа на едните, нито на другите, че не искам да съм с тях, защото това ще се разпространи буквално за минути в цялото даскало и накрая аз ще се окажа 'тая, която не иска никой'. Хъх ....
'И тя погледна нагоре към небето и се провикна:
-Боже Господи, дай ми напътствие! Кажи ми какво да правя, защото самата аз не знам. '
Ето какво всъщност стана. Вчера и днес си прекарвам междучасията с другите българи, които изкочиха незнайно от къде в училището ми, вече напълно осведомени, че аз също съм българка и че не знам гръцки. Ако реша да остана сама и да се закотвя на някоя пейка, някой от българите непременно ще мине точно покрай мен и ще ме види и както може да се очаква ще дойде 'да си говорим'... Единствения шанс да не съм с тях е да ида при Мария, Рафаела, Елия и Елена (така де, кипърските ми 'приятелки'). Така че край с блажените минутки на усамотение в училище ... Сега ще трябва или да се смея на сила на шегите на кипърците или още по-лошото - да се правя, че слушам и разбирам българите. За какво ми е всъщност компания? ... Естествено не мога нито да кажа на едните, нито на другите, че не искам да съм с тях, защото това ще се разпространи буквално за минути в цялото даскало и накрая аз ще се окажа 'тая, която не иска никой'. Хъх ....
'И тя погледна нагоре към небето и се провикна:
-Боже Господи, дай ми напътствие! Кажи ми какво да правя, защото самата аз не знам. '
2009/10/03
понякога Паулу Коелю може да бъде много прав.
'Господ е сътворил света за шест дни. Но какво е света? Това, което вие и аз виждаме. Всеки път, когато умира човек, част от Вселената е разрушена. Всичко онова, което този човек е чувствал, преживявал, наблюдавал, изчезва заедно с него, така както сълзите изчезват в дъжда.'
Паулу Коелю
из 'Победителят е сам'
Просто разглеждам тетрадката си с цитатите от книги, които са ми направили някакво впечатление. Помня, че когато прочетох 'Победителят е сам' дълго време след това разсъждавах за живота, висшото общество и капаните на съдбата. За целите, които всеки човек трябва или иска да си постави, за да има някакъв план за живота си. Но сега като се замисля май не са ни необходими тези предварителни планове, защото светът се мени с всяка изминала секунда. Нищо не можем да предвидим предварително. И ако имаме някакви очаквания, то е почти сигурно, че те няма да се оправдаят и отново ще останем измамени или още по-зле - с една грешка повече.
'Ти, който и да си, държащият ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те,
преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш,
а нещо много по-различно.
Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат
за моята привързаност?
Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен
и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен,
изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение
ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото,
твойто съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни,
да не се тревожиш по-нататък,
свали ръката си от мойто рамо
и върви по своя път.'
Уолт Уитман
из 'Стръкчета трева'
Паулу Коелю
из 'Победителят е сам'
Просто разглеждам тетрадката си с цитатите от книги, които са ми направили някакво впечатление. Помня, че когато прочетох 'Победителят е сам' дълго време след това разсъждавах за живота, висшото общество и капаните на съдбата. За целите, които всеки човек трябва или иска да си постави, за да има някакъв план за живота си. Но сега като се замисля май не са ни необходими тези предварителни планове, защото светът се мени с всяка изминала секунда. Нищо не можем да предвидим предварително. И ако имаме някакви очаквания, то е почти сигурно, че те няма да се оправдаят и отново ще останем измамени или още по-зле - с една грешка повече.
'Ти, който и да си, държащият ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те,
преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш,
а нещо много по-различно.
Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат
за моята привързаност?
Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен
и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен,
изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение
ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото,
твойто съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни,
да не се тревожиш по-нататък,
свали ръката си от мойто рамо
и върви по своя път.'
Уолт Уитман
из 'Стръкчета трева'
2009/10/02
******
И ето отново аз заставам пред листът празен,
Чудейки се как безмълвието в рими да превърна.
Пак ли да описвам някой спомен запазен?
Отново сълзите ли си да възвърна?
А може би просто чувства ще изложа главно.
Или пък размисли за живота ми мъглив.
А защо не подвизи на сърце безславно
минало по пътя си толкова бодлив.
Безмълвието ме задушава с огромната си сила.
Властва над мен безкопромистно, жестоко.
Тъгата толкова дълбоко се е вкоранила,
а мъката – разпространена тъй широко.
И сега нещо впечетляващо да напиша трябва,
за да завърша поредната безсмислена тирада.
Някоя красива дума, която душата грабва.
Не! Просто ще поставя отново старата преграда.
Чудейки се как безмълвието в рими да превърна.
Пак ли да описвам някой спомен запазен?
Отново сълзите ли си да възвърна?
А може би просто чувства ще изложа главно.
Или пък размисли за живота ми мъглив.
А защо не подвизи на сърце безславно
минало по пътя си толкова бодлив.
Безмълвието ме задушава с огромната си сила.
Властва над мен безкопромистно, жестоко.
Тъгата толкова дълбоко се е вкоранила,
а мъката – разпространена тъй широко.
И сега нещо впечетляващо да напиша трябва,
за да завърша поредната безсмислена тирада.
Някоя красива дума, която душата грабва.
Не! Просто ще поставя отново старата преграда.
i forgot what is the meaning of the word 'happiness'
Мда, истината е, че съвсем забравих за този блог ... Не знам дали вихрушката от толкова много нови събития в иначе скучноватия ми живот ме накара да изоставя нещото, в което виждах истински смисъл ... Не знам дали е това, но факта е, че не съм писала от много време, а имам толкова много да споделя ...
Започнах училище тук в Кипър. И не, не си го представях толкова ужасяващо самотно. Мислех си, че ще намеря момиче/момичета, с които ще мога да запълня поне малко от онази зейнала дупка в сърцето ми. И наистина намерих такива момичета, но уви - те не запълниха дупката. Явно самата ми кухина така е изградена - неспособна да бъде излекувана. Без угризения мога да кажа, че ги избягвам. Не съм една от тях и не мога да продължавам да си затварям очите и да се смея на сила на плоските им шеги, често на половина разбрани, заради многото непознати думи. Но какво, по дяволите, да направя, щом не се чувствам една от тях? Не мога да продължавам така ...
В последните няколко дни нещо ми става и си нося една тетрадка на училище, като допълнение към така или иначе пренатоварената ми чанта. Превръщам тази тетрадка в нещо като дневник и пиша там депресиращи простотии. Мисля да напиша сега някои от тях, защото те красноречиво говорят за душевното ми състояние сега.
30.09.2009 год. -> Свободен час и малко размисли
Да, точно така! В момента имам свободен час и да... глуха съм за чуждите разговори. Не ме интересуват повърхностните им разсъждения за живота им скучен. Не ме интересуват личностите им, проблемите им... Сложила съм си слушалките и слушам Scorpions. Какво повече ми трябва? Е, трябва ми... Трябват ми Бо, Дуки, Диди, Йоко и I-Friends. По дяволите, толкова много ми липсват. Всеки свободен миг отделям на съзерцаването на многото техни снимки в телефона ми. Но това не ме доближава и на милиметър по-близо до тях. Само многобройните красиви и забавни спомени с тях ми останаха... Вече нищо не притежавам... Само една единствена стоманена кутия с хиляди спомени, които обаче са заключени с тежък катинар. Отключвам ги с малкото ключле само през дългите безсънни нощи, когато мога да им се отдам пълноценно - обикновено с купища сълзи. Въобще не е здравословно да правя така, но явно съм мазохист. Тази болка не ми ли беше достатъчна, че продължавам да дълбая навътре и навътре толкова много пъти? Да, мазохист съм... Не е нормално да искам още. Луда съм... Защо продължавам да си спомням?
Звънецът удари, а аз продължавам с пълното си вцепенение ....
02.10.2009год. –> Поредното междучасие сама
Е, не, ще те разочаровам живот! Този път съм по собствено желание сама на тази пейка. Истината е, че отбягвам момичетата, които наистина ми помогнаха доста. Но какво да направя, щом не се чувствам една от тях? Не се чувствам добре в тяхната компания, въпреки че наистина са много забавни момичета. Но това не е причина да продължавам да ги търся, за да си прекарвам времето някак. Мисля, че започвам да свиквам с това, че съм постоянно сама и започва да ми харесва. Явно така е било писано. Явно тук съм обречена на самотно съществуване... И аз опитах да променя това - уви, не се получава. Вече свикнах с това да съм сама и ми харесва... Мога да си помисля спокойно, без да се притеснявам дали човека срещу мен ще си помисли, че съм луда. Сигурно сега много хора го мислят - едно момиче седи на една пейка и пише ли, пише... Но никой не знае, че това момиче пише своята собствена депресираща история ...
П.С. Междучасието свърши и сега ще имам Математика - поредните 45 минути, през които физически ще съм в стаята, но психически ще бъде много по-далеч от задушаващата обстановка - в България при хората, които истински обичам и ме обичат.
Отново 02.10.2009 год. –> Не мога да спра да пиша тук ...
Не е честно! Започвам да се привързвам към тази глупава неудошовена тетрадка... По дяволите! Не искам да я превръщам в дневник, защото знам, че няма да пиша редовно. А като не пиша всеки ден ще я захвърля в розовата кутия, да събира прах в гардероба, както стана с миналия ми дневник... За това мисля да наричам тази тетрадка просто единствения слушател на депресарските ми истории. Мда, малко е жалко да имам само една глупава тетрадка, но не мога постоянно да седя на компютъра, за да споделям на I-friends или на Йоко, Дуки и Диди ...
Хей, мисля че ми просветна нещо! Докато си пишех депресиращите излияния тук, две момичета от класа ми - Християна и Рафаела - дойдоха при мен да ме попитат какво за Бога пиша непрекъснато тук. Тъй като не можех да им кажа истинската история, си съчиних нова, напълно различна от реалната. Измислих си, че някакво момиче отива на лагер с приятелите си и всяка вечер излизат в гората с палатки, където си разказват страшни истории, които постепенно започват да са повече от истории. Че са замеси и духове и други такива страховити измишльотини. Християна и Рафаела само с простичкото 'What are you writing?' ми припомниха колко много всъщност обичам да пиша. Дълго време виждах смисъл само и единствено в писането. Защо, по дяволите, творческите ми приумици не ми дадат отново тласък и желание да продължа напред? Защо зарязах 'Love is free', единственото нещо, което ми даваше сили в друг тежък период от живота ми? И го измислих! Ще продължа напред поне заради писането, ако не друго... Още като се прибера вкъщи ще се възползвам от неочакваното просветление! И даже мога да започна и нов проект - този с духовете - като отбелязване на новия етап от живота ми! Защото именно това мисля да направя - да затворя старата страница и да обърна една нова, която да е новото ми 'Аз'. И мисля, че именно от това се нуждая. Точно от това се нужда е жалкия ми живот - много въображение, потъване в измисления свят на историите и в крайна сметка нещо, което да си е само мое. Благодат!
And then I woke up...
Започнах училище тук в Кипър. И не, не си го представях толкова ужасяващо самотно. Мислех си, че ще намеря момиче/момичета, с които ще мога да запълня поне малко от онази зейнала дупка в сърцето ми. И наистина намерих такива момичета, но уви - те не запълниха дупката. Явно самата ми кухина така е изградена - неспособна да бъде излекувана. Без угризения мога да кажа, че ги избягвам. Не съм една от тях и не мога да продължавам да си затварям очите и да се смея на сила на плоските им шеги, често на половина разбрани, заради многото непознати думи. Но какво, по дяволите, да направя, щом не се чувствам една от тях? Не мога да продължавам така ...
В последните няколко дни нещо ми става и си нося една тетрадка на училище, като допълнение към така или иначе пренатоварената ми чанта. Превръщам тази тетрадка в нещо като дневник и пиша там депресиращи простотии. Мисля да напиша сега някои от тях, защото те красноречиво говорят за душевното ми състояние сега.
30.09.2009 год. -> Свободен час и малко размисли
Да, точно така! В момента имам свободен час и да... глуха съм за чуждите разговори. Не ме интересуват повърхностните им разсъждения за живота им скучен. Не ме интересуват личностите им, проблемите им... Сложила съм си слушалките и слушам Scorpions. Какво повече ми трябва? Е, трябва ми... Трябват ми Бо, Дуки, Диди, Йоко и I-Friends. По дяволите, толкова много ми липсват. Всеки свободен миг отделям на съзерцаването на многото техни снимки в телефона ми. Но това не ме доближава и на милиметър по-близо до тях. Само многобройните красиви и забавни спомени с тях ми останаха... Вече нищо не притежавам... Само една единствена стоманена кутия с хиляди спомени, които обаче са заключени с тежък катинар. Отключвам ги с малкото ключле само през дългите безсънни нощи, когато мога да им се отдам пълноценно - обикновено с купища сълзи. Въобще не е здравословно да правя така, но явно съм мазохист. Тази болка не ми ли беше достатъчна, че продължавам да дълбая навътре и навътре толкова много пъти? Да, мазохист съм... Не е нормално да искам още. Луда съм... Защо продължавам да си спомням?
Звънецът удари, а аз продължавам с пълното си вцепенение ....
02.10.2009год. –> Поредното междучасие сама
Е, не, ще те разочаровам живот! Този път съм по собствено желание сама на тази пейка. Истината е, че отбягвам момичетата, които наистина ми помогнаха доста. Но какво да направя, щом не се чувствам една от тях? Не се чувствам добре в тяхната компания, въпреки че наистина са много забавни момичета. Но това не е причина да продължавам да ги търся, за да си прекарвам времето някак. Мисля, че започвам да свиквам с това, че съм постоянно сама и започва да ми харесва. Явно така е било писано. Явно тук съм обречена на самотно съществуване... И аз опитах да променя това - уви, не се получава. Вече свикнах с това да съм сама и ми харесва... Мога да си помисля спокойно, без да се притеснявам дали човека срещу мен ще си помисли, че съм луда. Сигурно сега много хора го мислят - едно момиче седи на една пейка и пише ли, пише... Но никой не знае, че това момиче пише своята собствена депресираща история ...
П.С. Междучасието свърши и сега ще имам Математика - поредните 45 минути, през които физически ще съм в стаята, но психически ще бъде много по-далеч от задушаващата обстановка - в България при хората, които истински обичам и ме обичат.
Отново 02.10.2009 год. –> Не мога да спра да пиша тук ...
Не е честно! Започвам да се привързвам към тази глупава неудошовена тетрадка... По дяволите! Не искам да я превръщам в дневник, защото знам, че няма да пиша редовно. А като не пиша всеки ден ще я захвърля в розовата кутия, да събира прах в гардероба, както стана с миналия ми дневник... За това мисля да наричам тази тетрадка просто единствения слушател на депресарските ми истории. Мда, малко е жалко да имам само една глупава тетрадка, но не мога постоянно да седя на компютъра, за да споделям на I-friends или на Йоко, Дуки и Диди ...
Хей, мисля че ми просветна нещо! Докато си пишех депресиращите излияния тук, две момичета от класа ми - Християна и Рафаела - дойдоха при мен да ме попитат какво за Бога пиша непрекъснато тук. Тъй като не можех да им кажа истинската история, си съчиних нова, напълно различна от реалната. Измислих си, че някакво момиче отива на лагер с приятелите си и всяка вечер излизат в гората с палатки, където си разказват страшни истории, които постепенно започват да са повече от истории. Че са замеси и духове и други такива страховити измишльотини. Християна и Рафаела само с простичкото 'What are you writing?' ми припомниха колко много всъщност обичам да пиша. Дълго време виждах смисъл само и единствено в писането. Защо, по дяволите, творческите ми приумици не ми дадат отново тласък и желание да продължа напред? Защо зарязах 'Love is free', единственото нещо, което ми даваше сили в друг тежък период от живота ми? И го измислих! Ще продължа напред поне заради писането, ако не друго... Още като се прибера вкъщи ще се възползвам от неочакваното просветление! И даже мога да започна и нов проект - този с духовете - като отбелязване на новия етап от живота ми! Защото именно това мисля да направя - да затворя старата страница и да обърна една нова, която да е новото ми 'Аз'. И мисля, че именно от това се нуждая. Точно от това се нужда е жалкия ми живот - много въображение, потъване в измисления свят на историите и в крайна сметка нещо, което да си е само мое. Благодат!
And then I woke up...
i used to be alone.
тъжно е.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
Subscribe to:
Posts (Atom)