Защо са тъжни очите ти, поете? Привел си взор - преди отправен към звездите. Пристъпваш бавно, уморено, сякаш си понесъл тъгата на целия свят. Нима страхът облада дори теб? Нима нямаш сили да погледнеш към ширналата се, безкрайна синева, изпъстрена с безброй много отражения. С прекрасните светове, които някога създавахме заедно. Докоснали глави в росната трева, с аромат на лалета и люляци? Погледни... онзи свят все още е там - нашият свят.
Аз ли? Не. Не се страхувам. Защо престанах да пиша? Не зная. Не съм сигурна. Може би е просто етап, а може би не се чувствам достатъчно достойна за магията на словото. За дарбата да претворяваш и сътворяваш светове с думи, да вменяваш собствените си разбирания. Не зная, поете, може би просто опитах да преживея нещата, за които пишех, картините, които рисувах, хората, които срещах само наужким.
Успях ли? Ами... мисля, че до известна степен - да. Само че персонажите ми вече имаха своя идентичност, лице и глас. Вече не бяха безплътните отражения на хаоса в душата ми.
Защо отново хванах перото ли? Нямам представа, може би реалността ми дойде в повече. Може би отново съм притисната и задушена от небе, което не мога да докосна, може би просто имам нужда да полетя отново, да попея със славеите, да целуна пеперудите, да се свия в чашката на лале. Мисля, че един свят без магията на приказката, някак успява да открадне усмивките ми, нежните ми ръце треперят под напора на острия въздух, по който не мога да се отпусна и да заспя, люлеена единствено от ветровете.
А ти, поете? Защо си се заровил в бели листа с понадраскани няколко думи? Със зачеркнати строфи, задраскани стихове? Магията ти се е изчерпала? Не. Не го вярвам. Омръзнало ти е да летиш? Писнало ти е да виждаш кораби и замъци в облаците? Цъфналата вишна да виждаш като предрешена девойка в сватбена премяна?
Може би трябва да напуснеш своя свят за малко. Може би трябва да докоснеш реалността... за да осъзнаеш, че тя е безполезна без способността ни да я претворяваме и изменяме. Може би ти е време да се бориш за нещо по-различно от подходящ ритъм и красива рима.
Не... моля те. Съвсем не се правя на нещо повече от теб. Вие, поетите, никога не разбирате чуждата любов. Ето - аз не съм поет... и за това мога да обичам като художник, като музикант, мога да обичам като просяка и като блудницата, мога да обичам като човек... и не съвсем...
Ех, поете, в тъжните ти кафяви очи съзирам отражението на собствената си меланхолия и упрек, че животът е... такъв.
Знам, поете, колко е трудно... но аз ти подавам своята ръка... за да минем заедно през всичко. Остави на мен грубата реалност, аз ще я поема върху себе си, ще се свличам под тежестта й и отново ще се събирам цяла и непокътната за теб.
Защото, поете, ти си моят живот. Ти си онова, което се крие в огледалото...