Ще изляза тихо сутринта... когато още слънцето не е изгряло, когато още не са заръмжали безбройните коли по улиците и сивите пешеходци по тротоарите. Ще изляза така, незабелязана, лека, с коса, оставена свободно на сутрешния вятър, с широко отворени очи. Ще тръгна да бродя в пустотата на града. Ще събуя обувките си и ще стъпвам по хладния асфалт. Ще стъпвам смело в локвите от снощния дъжд. Ще вдишвам диханието му, което още стои в сутрешния въздух. Ще бродя по улиците, в парковете, и ще гледам... ще гледам с цялото си същество. Ще нарисувам на реалността това, което и липсва, ще преживея липсата отвътре, ще я запълня с цветовете на моята душа. Ще избягам, ще се изплъзна. Ще поема по непозната пътека. Ще бъда нова, ще бъда никоя. Ще бъда странник. Ще бъда вулкан. Стихия. Хаос. Сила. Любов. Страст. Огън. Птица. Вятър. Свобода. Мрак. Тъга. Страх. Гняв. Зора. Усмивка. Поглед. Роса. Цвете. Приятел. Радост.Защото съм поет. Защото хаосът е вътре в мен и аз съм хаоса. Защото аз съм милиони хора и никой. Защото аз съм светлина и мрак. Защото аз съм чувство, аз съм всички чувства, които бушуват в едно и също време. Аз съм разярена буря. Аз съм нежен залез. Аз съм пролетен дъжд и жарко лятно слънце. Защото аз съм струна и от мен се разлива мелодията на душата ми. Чист звук. Вибрация. Усещане. Защото няма закон на тоя свят, който може да ме определи. Защото душата ми не може да стои в дървена рамка.
Аз просто съм поет. Аз просто съм човек. И не се опитвам да избягам от това. Аз съм човек, а човеците имат чувства. Имат страсти. Имат копнежи. Аз съм човек. Не съм кукла. Не съм машина. Не съм лъскава нова играчка на витрината на магазин. Аз не знам коя съм. Защото съм човек. Защото човекът не е кукла, не е машина, не е предмет. Знам само как да излея стихията си на белия лист. Знам само как да следвам сърцето си. Знам само как да посрещам зората, как да се вглеждам в света и да създавам моя. Нямам нужда да знам повече. Аз съм поет.
