Harry Potter and the Cursed Child: Review

You know, I really did not expect the publication of anything that would somehow continue the Harry Potter series. So, when I discovered that Harry Potter and the Cursed Child would be published, I regarded it as a lovely gift to all Harry Potter fans around the world who had hoped and waited for a long time to see their wizard friends again.

I got the play as a Christmas gift this year and, oh my God... the emotions...

It is a play of friendship, courage, and anti-prejudice... as before... and father/son relationships! The new story goes further than ever - travelling back and forth in time, then back to where it all began, Godric's Hollow, to close the circle. Once and for all!

Harry Potter and the Cursed Child has a completely different vibe from the other books in the series. It is more mature, character-driven, and less magical. It feels somehow disconnected from the other books - as if not part of the series. However, to be honest, I am okay with that. I was really scared that some extension of the series would somehow ruin them. It will ruin the connotation the books have for me - they are such a strong part of my childhood, they shaped me as a human being and determined what I would believe in and what would I value in life. The books taught me about friendship, loyalty, and courage.
I don't usually like reading plays - I struggled with William Shakespeare in Renaissance Literature and I had this love-hate relationship with Harold Pinter in the post-modern literature course. So, of course, I was a little bit reserved when I started reading Harry Potter and the Cursed Child. But, you know what - it is an extremely easy read! It screams J. K. Rowling from each page. The dialogues are incredible - Rowling's style of writing is just about everywhere. The play is also very funny - much more consistently funny than the books. And of course we have the typical Ron humour:

Hermione: If some part of Voldemort survived, in whatever form, we need to be prepared. And I’m scared.
Ginny: I’m scared too.
Ron: Nothing scares me. Apart from Mum.

The plot is also much more different than the one in the novels. It feels less magical - the focus is mostly on relationships, conflicts, and the dialogues between the characters. It feels older - in the good sense of the word. I don't know how well kids will appreciate the jokes about growing old and how Ron now says "oof" every time he sits down. Or the family drama between Harry and his son, Albus. But I liked it.

I am extremely happy that this play is something completely different from the novels. It reopened some feelings and emotions - I regarded it as a nostalgic read for the good old times. But the Harry Potter series is something that needs to be closed for once and for all. Otherwise, it will be ruined. I really don't want to read old-age Harry, Ron and Hermione rolling around in magical wheelchairs. So, J. K. Rowling, please just stop.



Знаете ли, аз наистина не очаквах Дж. К. Роулинг да издаде каквото и да било, за да продължи поредицата за Хари Потър.  Затова, когато разбрах, че "Хари Потър и Прокълнатото Дете" ще бъде издадена, реших, че това ще бъде един прекрасен подарък за всички фенове на Хари Потър по света, които се бяха надявали и бяха чакали дълго време да се срещнат отново с приятелите си магьосници.

Получих пиесата като коледен подарък тази година и... о, Господи... какви емоции изпитах...

Това е пиеса за приятелството и смелостта; пиеса против стереотипите - точно както преди - но също така и за връзката между баща и син. Новата история отива дори още по-далеч - пътува във времето, напред и назад, а накрая се връща там, където всичко е започнало - в Годрикс Холоу, за да се затвори кръга. Веднъж завинаги! "Хари Потър и Прокълнатото Дете" носи съвсем различна нотка от останалите книги. Пиесата е по-зряла, по-фокусирана върху героите и по-малко магическа. Сякаш не е свързана с останалите книги, сякаш не е част от поредицата. Въпреки това, ако трябва да съм честна, нямам против това. Опасявах се, че каквото и да било продължение на поредицата би я разрушило. Би разрушило смисъла на тези книги за мен - те са такава силна част от моето детство; те ме оформиха като човек и определиха това, в което ще вярвам и ценя през живота си. Те ме научиха на приятелство, вярност и смелост.

По принцип не обичам много да чета пиеси - изпитвах огромни затруднения с Уилям Шекспир и Ренесансовата литература, а с Харолд Пинтър имах отношения, изтъкани от любов и омраза. Заради това, разбира се, бях резервирана, когато започнах да чета "Хари Потър и Прокълнатото Дете". Но знаете ли какво? Толкова лесно се чете тази пиеса... Всяка страница крещи Дж. К. Роулинг. Диалозите са невероятни - начинът на писане на Роулинг е навсякъде. Пиесата е също така и много забавна - хуморът е много по-постоянен от този в книгите. И разбира се типичният хумор на Рон също е тук:

Хърмаяни: Ако някаква част от Волдемор е оцеляла, трябва да бъдем подготвени. Уплашена съм
Джини: Аз също съм уплашена.
Рон: Нищо не може да ме уплаши. Освен майка ми.

Сюжетът е също толкова различен от този в романите. Чувствам го по-малко магичен - фокусът е предимно върху взаимоотношенията, конфликтите и диалозите между героите. Чувствам го по-възрастен - в добрия смисъл на думата. Не знам как децата биха оценили шегите за това как се остарява и как Рон казва "оох" всеки път, когато сяда. Или пък семейната драма между Хари и сина му Албус. Но на мен ми хареса!

Изключително съм щастлива, че тази пиеса е толкова различна от романите. Тя предизвика отново някои чувства и емоции. Намирам я за носталгично четиво за доброто старо време. Но поредицата за Хари Потър трябва да бъде затворена веднъж завинаги. Иначе може да бъде съсипана. Наистина не искам да чета за остарелите Хари, Рон и Хърмаяни, които се движат напред назад в магически инвалидни колички. Така че, Дж. К. Роулинг, моля те просто спри.


 

Какво се случи с теб, поете?

Защо са тъжни очите ти, поете? Привел си взор - преди отправен към звездите. Пристъпваш бавно, уморено, сякаш си понесъл тъгата на целия свят. Нима страхът облада дори теб? Нима нямаш сили да погледнеш към ширналата се, безкрайна синева, изпъстрена с безброй много отражения. С прекрасните светове, които някога създавахме заедно. Докоснали глави в росната трева, с аромат на лалета и люляци? Погледни... онзи свят все още е там - нашият свят.
Аз ли? Не. Не се страхувам. Защо престанах да пиша? Не зная. Не съм сигурна. Може би е просто етап, а може би не се чувствам достатъчно достойна за магията на словото. За дарбата да претворяваш и сътворяваш светове с думи, да вменяваш собствените си разбирания. Не зная, поете, може би просто опитах да преживея нещата, за които пишех, картините, които рисувах, хората, които срещах само наужким.
Успях ли? Ами... мисля, че до известна степен - да. Само че персонажите ми вече имаха своя идентичност, лице и глас. Вече не бяха безплътните отражения на хаоса в душата ми.
Защо отново хванах перото ли? Нямам представа, може би реалността ми дойде в повече. Може би отново съм притисната и задушена от небе, което не мога да докосна, може би просто имам нужда да полетя отново, да попея със славеите, да целуна пеперудите, да се свия в чашката на лале. Мисля, че един свят без магията на приказката, някак успява да открадне усмивките ми, нежните ми ръце треперят под напора на острия въздух, по който не мога да се отпусна и да заспя, люлеена единствено от ветровете.
А ти, поете? Защо си се заровил в бели листа с понадраскани няколко думи? Със зачеркнати строфи, задраскани стихове? Магията ти се е изчерпала? Не. Не го вярвам. Омръзнало ти е да летиш? Писнало ти е да виждаш кораби и замъци в облаците? Цъфналата вишна да виждаш като предрешена девойка в сватбена премяна?
Може би трябва да напуснеш своя свят за малко. Може би трябва да докоснеш реалността... за да осъзнаеш, че тя е безполезна без способността ни да я претворяваме и изменяме. Може би ти е време да се бориш за нещо по-различно от подходящ ритъм и красива рима.
Не... моля те. Съвсем не се правя на нещо повече от теб. Вие, поетите, никога не разбирате чуждата любов. Ето - аз не съм поет... и за това мога да обичам като художник, като музикант, мога да обичам като просяка и като блудницата, мога да обичам като човек... и не съвсем...
Ех, поете, в тъжните ти кафяви очи съзирам отражението на собствената си меланхолия и упрек, че животът е... такъв.
Знам, поете, колко е трудно... но аз ти подавам своята ръка... за да минем заедно през всичко. Остави на мен грубата реалност, аз ще я поема върху себе си, ще се свличам под тежестта й и отново ще се събирам цяла и непокътната за теб.
Защото, поете, ти си моят живот. Ти си онова, което се крие в огледалото...

Express yourself

From day one we are taught that we should express our feelings and thoughts freely. In this way you can say what you have in mind to your friends, for example. They can give you a piece of advice what you should do in a certain situation or, as it is in my case, boost your self-confidence and make you believe that you are worth it.

I've noticed that for me the best way to express myself is to write. And this does include every kind of writing - the blog publications are my favourite, of course, but I also like to write poetry and prose. Unfortunately, recently I have had the-so-called writer's block - this is the condition in which a writer loses the ability to produce a new work. I have not written a decent blog post for ages and I think that is what has made me really stressed. It is not like I have showed it anyhow to the people around me because in a way I have not understood it myself. Until now. I realised that I really miss my writing - it kept me going in really hard times and I believe that it is part of who I am. It cannot be torn apart from me because in this way I will lose a significant part of myself. I do not want that. So, I decided to write again and keep myself together.

It is incredible what things can inspire me to write. In this case it was a really fun night out with two of my dearest friends and my boyfriend. A night that started just as a way to say goodbye to another friend and finished as one of the greatest nights of my life. Why? Because it revealed to me that I have incredibly smart and wise friends. It showed me that they possess characteristics that I have never even dreamt of being possible for them to possess. On the other side, however, I realised something very important for myself as well - I have the opportunity to do what I want. Nobody is forcing me to do something that I don't like. This is like the most important gift that my parents can give me - the freedom of choice what I want to be and what path I should take. What kind of life I will lead. I am sure that I am not ready yet to determine what kind of person I am or want to be but I am sure that writing definetely has to be part of me and my life.

I know that the future is waiting for me and I have plenty of time to enjoy my life and do what I love. One of the greatest authors of all, Earnest Hemingway, has said: “There is nothing to writing. All you do is sit down at a typewriter and bleed.” This captures perfectly my thoughts about writing - it gives you the opportunity to let out your most intimate thoughts and emotions and be the person you want to be. The only thing that can stop you from being a writer is self-doubt. You can write about anything that happens in your life - that is what the blogs are all about. You just have to have the courage to write about it and the creativity and imagination to improvise. At the end the worst enemy for the writer is the writer himself/herself.

“Writing is a socially acceptable form of schizophrenia.” 

E.L. Doctorow