Пътешествието на Любовта!

- Здравей, Любов! Минаха години, откакто се видяхме за последен път. Минаха дни и нощи, потънали в безкрайна тишина. Променила си се! Станала си някак по-тиха и сива. Разкажи ми, Любов, разкажи ми как си, къде скита тези години, кого срещна, кого отново омагьоса? Разкажи ми, Любов,  за твоето пътешествие, разкажи ми за миговете на безумно щастие, за мечтите... разкажи ми!
 - Здравей, Самота! Наистина минаха години. Бях забравила как изглеждаш. Кога за последно се видяхме? Мисля, че беше отдавна - на кея, до океана! Помниш ли? Тогава бяхме различни - аз бях мечта, а ти страх. Но годините ме промениха! Извървях хиляди километри, Самота, преплувах морета, океани, бях птица в небесата и дори роса в зелените поляни! Бродих, Самота, скитах и живях, търсих себе си в хората, оглеждах се в очите им, но не се виждах!
Очите им бяха празни, Самота... бяха толкова тъжни. Беше ме страх! Хората не вярваха вече в мен, бяха загубили надежда, отричаха ме! Години, Самота, много години пропилях да ги науча отново да обичат, да виждат красотата в малките неща... да са щастливи. Беше трудно! Помниш ли сестрите ми - Вяра и Надежда? Дълго време ги търсих, обикалях и питах, но никой не ги помнеше... бяха се превърнали в мираж, в нещо нереално! Минаваха дни, седмици, месеци и аз все ги търсех. Намерих Вяра дълбоко в морето, спотаила се между морските звезди, а Надежда беше високо в небето, над скалите, скрила се в цветовете на дъгата! Дълго говорихме, Самота, проляхме много сълзи, затуй, че хората вече нямат желание да обичат, да вярват и да се надяват.
От тогава, Самота, оттогава  всеки ден ние обикаляме. Вярата превръща пепелта в сърцата на хората в буен и пламтящ огън, Надеждата го поддържа жив, а аз... аз просто го карам да прерастне в обич, в страст, в желание!
Това беше и продължава да е моето пътешествие, Самота! Пътешествие сред хората с една едничка цел - да погледна в техните очи и да видя себе си - по-силна и красива от всякога!
 - Красиво пътешествие, Любов! Виждам, че през тези години не си скучала! Хората - най-сложните същества на този свят, имат нужда от теб, за да живеят, да дишат! И сега, Любов - тук, на поляната, сред уханните цветя, мисля, че твоето пътешествие свърши, защото накара мен, Самотата, да повярвам в теб - в Любовта!!!

Paulo Coelho is a genious!!

Моят 24ти май

В живота си се водя от мечтите и надеждата. Единствено те ми помагат да творя, да обрисувам изстраданото и да запечатам спомените. И винаги това, което пиша идва право от сърцето, достига до друго сърце и гъделичка нежните му струни. Единствено, когато пиша, аз чувствам, че животът има смисъл и че не всичко е изгубено. В този миг разбирам, че за мен светът е лист и химикалка. Истинският писател знае необходимите думи и дори един ден да съм сама и да съм останала без нищо и никой, аз искам да открия истината, да открия живота с всичките му хубави и лоши страни.. Aз искам да пиша сега и завинаги до последен дъх.

 
"В началото беше словото, и словото беше от Бога и Бог беше словото". Това е началото на Библията, подсказваща, че словото е всичко и е навсякъде. За мен словото е целият свят, дори цялата вселена. Нося словото в себе си от малка и знам, че няма нищо по-силно от него, знам, че където и да съм, магията му ще ме следва, защото дълбоко в сърцето си усещам, че словото ще е вечно с мен. Най-големият празник за душата ми е двадесет и четвърти май, символизиращ вярата и надеждата, че книгите са най-добрите приятели и никога не ще изменят. И колко живот пулсира под техните корици и колко истини можеш да откриеш там. Мисля за хилядите трудни моменти, които съм имала и за безбройните мигове, в които със сълзи на очи пишех, знаейки, че друго спасение няма. Тежко е да си сам, но по-тежко е без книги. Словото ми дава могъщата сила, с чиято помощ намирам себе си. Най-стойностният празник за мен е двадесет и четвърти май, защото това е моят ден, денят, в който се възражда живота и сърцето ми се пълни с копнеж и безумно желание да пиша. Това е денят на истината - великия и единствен двадесет и четвърти май.

Навярно много хора ще си честитят празника, но този ден не е на никого тъй близо до сърцето, както до моето. Бях още малка, когато започнах да пиша и от всякъде чувах: "Браво! Сама ли го написа?" Пиша, за да помня стойностните неща от живота ми, пиша, за да оставя нещо зад себе си, пиша, защото това е единственото, което ме прави истински щастлива. Пиша дори и в този миг, а сърцето побесняло бие, намирайки смисъл само в това. И аз знам, че щом отворя очи, развълнувана ще стана от леглото, ще грабна химикалката и бързо ще запиша думите, преплетени в стих или разказ, докато не съм ги забравила.

Винаги съм мечтала да мога да изрисувам с думи това, което чувствам и знам. Винаги съм искала да променя някого или нещо с написаното от мен. Винаги съм знаела, че писането ми дава сила и кураж да стана, дори и тежко да съм паднала. Винаги съм знаела, че писането ме прави различна и ми носи светлина и копнеж по недостижимото.
 
И на двадесет и четвърти май аз най-сетне се чувствам като част от вечността, носеща името литература. За първи път с цялото си същество и дори с кръвта, течаща по вените ми, аз мога да твърдя, че да пиша е моето призвание и че съм родена, за да пиша. И това чувство не е от тази - новата и процъфтяваща утрин, то е било винаги.

Част от мен липсва или безнадеждно погива, когато няма за какво да пиша и думите са излишни. А аз пиша, защото това е единственият начин да говоря, без да бъда прекъсвана, единственият начин да мисля и другите да чуват мислите ми. Животът ми се свежда до това да търся и намирам красивото и поетичното навсякъде. И на този ден - двадесет и четвърти май аз чувствам, че никога не е напразно да се пише, защото когато пиша, живея друг живот и ставам различна. Литературата - това е моят свят и аз не се страхувам да го споделя. И днес, на този голям празник, аз искам да призова всички да четат и пишат винаги когато са сами или отчаяни, защото има кой да ги чуе. Тъй като да пишеш - това е един особен, но същевременно перфектния начин да говориш със себе си.

И ако трябва да благодаря на някого за този уникален шанс, предоставен не само на душата ми, преливаща от щастие, но и на всички, то аз ще благодаря на нашите първоучители - св. св. Кирил и Методий. И нямаше да бъде денят толкова специален и неповторим, ако те не бяха дали основата на българската цивилизация - писмеността. И нямаше да съм тук сега, убедена в силата, която ми носи словото и нямаше винаги, когато ми е тъжно, замечтана да хвърля поглед върху листа с желанието да го запълня с чувствата, зажаднели да бъдат споделени.

Нищо не може да се сравни с писането. Колко спомени и мечти пазят страниците, изписани от още детската ми ръка. И колко носталгия будят в мен. Те ще се запазят завинаги, ще ме отведат до времето, когато няма да съм вече същата и ще ме връщат с умиление назад, където с мъка ще открия, че съм пораснала. Само споменът от написаното ще съхрани отминалото време с предишната светлина и нежност. А спомен има и сега, защото е имало кой да го напише.

Когато един ден се обърна и погледна назад в миналото, ще разбера, че никога не съм била и не ще бъда сама. И искам този ден на истината да е двадесет и четвърти май - уникален и изключителен ден, който ми помогна да осъзная, че винаги има надежда и че животът има смисъл само тогава, когато пиша. Но смисълът на живота не е в това, че пиша, а че целият ми живот придобива смисъл само, когато пиша.

За това, честит 24ти май първо на мен и моето писане и след това на всички, които го празнуват, независимо дали ще са преподаватели или обикновени българи!

Честит празник!