и ето че отново е понеделник, втори час и аз отново съм в библиотеката, с многото книги до мен, с мириса на портокали и кафе, с библиотекарката срещу мен, гледаща ме страшно, защото отново сме тук. отново компютърът ми ме нервира до краен предел, защото едвам едвам върви. иска ми се да хвърля през прозореца тази ужасна древна клавиатура и тази ужасна мишка. но като знам как ще реагира библиотекарката се спирам.

да. ето че отново е понеделник. започва нова седмица, която се предполага, че ще е по-добра от предишната. аз честно казано силно се съмнявам. съмнявам се също аз да имам добър ден след четвъртъка. да, може би след време може и аз отново да се порадвам на жарещото слънце навън. или на приятния мирис на всичко около мен след нощния дъжд. или въобще на живота. но докато той е там навън, наблюдавайки ме всяко едно междучасие все едно иска да дойде при мен и да ми каже нещо, каквото и да е, аз няма да мога да се радвам на нещо.

докато той седи на онази зелена пейка в средата на двора на училището ни; докато всеки ден идваме и се прибираме заедно от училище; докато сме в една и съща компания; докато всеки петък петия час сме в една класна стая, седеейки на 2 метра един от друг; докато не спра да го сънувам всяка вечер; докато не ме присвива под лъжичката, когато го видя всеки път; докато мария от класа ми не спре да ме пита как съм днес и дали съм успяла да го превъзмогна вече; докато пеперудите в стомаха ми не се успокоят най-сетне и не престанат да се борят една с друга всеки път, когато го видя. докато всичко това не стане, аз ще продължа да идвам всеки понеделник, втори час в библиотеката и да пиша подобни публикации. защото не, мария, аз не съм го превъзмогнала и не знам дали ще успея да го направя в скоро време.

и да, аз пак съм тук. в началната си позиция, както преди един месец и три дни. и аз отново пиша в блога си. защото се промених. той също. но този път не се променяхме заедно, а се променихме, защото бяхме заедно.