'Every Day Every Hour' by Natasa Dragnic: REVIEW

Ако някой ме накара да опиша тази книга само с една единствена думичка, то тя ще бъде НЕЖНОСТ!

Всеки, който ме познава, ще потвърди, че аз съм просто непоправима романтичка. Наистина се наслаждавам на историите, в които любовта побеждава всичко и всички. И точно поради тази причина скъпото ми мишленце ми подари тази книга. И подаръкът ти беше удар право в десетката!

Ако любовта съществуваше в течно състояние, то тази течност е била влята в писалката на писателката на този роман, новооткритият талант Наташа Драгнич от любимата ни Хърватия. И не само. Авторката успява да даде израз на емоциите, които са все по-силни след всяка изминала страница от книгата - до такава степен, че читателят забравя себе си и се потапя в историята, изпитва я, а не чете.

А самата история може да се опише с две изречения. Лука и Дора са сродни души, разпознали се от пръв поглед, но връзката им бива прекъсната след емигрирането на семейството на младото момиче в чужбина. След години те се срещат... и се разделят... и се събират...Книгата не проследява историята им, тя я чувства! Писателката умело борави с прекрасни епитети, с които описва невероятната връзка между Дора и Лука. Книгата е поетична, лирична и те кара да се замислиш за стойността на истинската любов. Каквато има между двамата главни герои. Но тяхната съдба не е лесна и те се сблъскват с какви ли не препятствия. Би било толкова хубаво да е толкова просто, но животът е всичко друго, но не и прост.

Героите са реалистични, не са идеални - силният сега е слабият след малко. Ефектът се засилва от факта, че и Дора, и Лука са хора на изкуството. А също и от това, че историята е разказана от гледните точки и на двамата.

Една история за чистата и естествена като капка роса любов между две души и разказ как това, което заслужават им е отнето многократно. От самите тях. Защото такъв е живота. Бих препоръчала 'Всеки ден, всеки час' на абсолютно всяко момиче около мен, тъй като тематиката ѝ е чисто романтична. Не се колебайте, а направо си я купувайте! Няма да съжалите!

xoxo

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

If someone tells me to describe this book with just a single world, it will be TENDERNESS!

Everyone who knows me will agree that I am a hopeless romantic. I really enjoy reading stories in which love wins everybody and everything. And because of that reason my dearest boyfriend gave this book to me as a gift. And the gift was just the perfect one!

If love existed in a liquid state, it would be poured in the pen of this novel's author, the newfound talent Natasa Dragnic from our favourite Croatia. And apart from that, the author express all the emotions that are growing stronger and stronger after every page read up to a point that the reader forgets himself and dives into the story, starts to feel it, not to read it.

The story itself can be described with two sentences. Luka and Dora are soulmates and they understand that from the first sight. However, their relationship is interrupted by the immigration of Dora's family abroad. After some years they meet each other again ... and get separated ... and get together again ... The book doesn't follow their story, it feels it! The author skillfully uses perfect adjectives with which she narrates the incredible relationship between the two main charecters. The book is poetic and makes you think about the value of true love. The same kind of love that links Dora and Luka. But their destiny is not easy and they have to face all sorts of obstacles. It would be so wonderful all the things to be simple, but life is everything but not simple.

The charecters are realistic but not ideal - the strong one now is weak after a while. The effect of the book increases by the fact that Dora and Luka are art people. And also by the fact that the story is narrated from the point of view of both of them.

This is a story about a pure and true love between two people and about a thing that is constantly taken away from them. Because that is what life looks. I would reccomend 'Every day, every hour' to every girl around me bacause the subject of the book is clearly romantic. Don't hesitate and go to buy it! You won't regret it!

xoxo

Прекрасният нов свят

(една по-различна гледна точка)

В стаята беше тихо. Чуваше се само нежното докосване на ръцете му по клавишите на пианото и прелестната мелодия, която излизаше от тях. Той обожаваше да свири в подобни моменти. Когато се чувстваше обладян от най-различни чувства, които можеше да изложи само по този начин. Той не беше поет и поради това не умееше да борави с думите. Никога не е могъл да изрази себе си на белия лист. Той не беше и художник. Радваше се на красотата пред очите му, но никога не беше в състояние да я пресъздаде с четка и боя. Той беше музикант и само чрез музиката си можеше да покаже кой е всъщност и какво изпитва в даден момент. И точно заради това той свиреше.

Музиката се усили. Той натискаше клавишите все по-яростно и по-яростно. Беше гневен. Това си личеше от далеч. Изразяваше болката си чрез прекрасната мелодия, която в този момент звучеше все по-могъщо. Беше със затворени очи, наслаждаваше се на музиката си. И това по един странен начин го правеше щастлив. Мелодията спря изведнъж, а той затаи дъх. Просто един миг на отдих и в следващия музиката се чу отново. И отново тя беше спокойна и нежна. Отново изпълнена с болка, но в същото време и примирение.

Последните ноти се чуха след няколко дъха. За миг той остана над пианото, дишайки тежко. Винаги му беше трудно след подобно излагане на чувствата си. Чувстваше се освободен от много тежко бреме, сякаш го беше носил с години наред. Затвори пианото си и се изправи. Знаеше, че е време да тръгва и да си изправи пред действителността. Не можеше повече да отлага и да се надява, че нещата ще се оправят от само себе си. Нямаше повече време да мисли над това. Трябваше да действа. Колкото и да му се искаше да остане при пианото си, което му вдъхваше сила и сигурност. А навън светът беше страшен и несигурен. Беше взел решение, което не подлежеше на повторно обмисляне. Подписът му го засвиделстваше - той беше готов да даде живота си, за свободата на Европа.

Годината беше 1944. Месецът май. Беше се записал в армията като доброволец, който щеше да се сражава срещу немците на френска земя изпълнявайки операция под кодовото име Овърлорд, планирана за следващия месец. Великобритания набираше войници, който щяха да преминат през Ламанша, а след това да дебаркират в Нормандия* и от там да започнат настъплението си към вътрешността на Франция. Патрик, така се казваше той, се записа в 21-та група армии на генерал-лейтенант Монтгомъри, група, която се състоеше от съюзнически войници обслужващи сухопътните сили. Знаеше към какво е тръгнал. Знаеше, че можеше да намери смъртта си на френска земя. И знаеше, че и тя го знае. А тя беше любовта на живота му. Шарлот. Тя беше ужасена от факта, че би могла да загуби единствената си любов в живота. И точно поради това, Патрик беше решил да не ѝ казва. Беше се записал тайно в армията и беше се сдобил с униформата отново тайно.

Погледна се в огледалото на малкия им апартамент. Изглеждаше с десет години по-възрастен, отколкото всъщност беше. Измъченото му лице не му даде смелост. Но той знаеше, че няма да има друга възможност. Знаеше, че това беше единствения му шанс да се измъкне, докато Шарлот беше при майка си в другия край на града. Знаеше, че трябва да побърза. За това сложи шапката си, взе раницата и излезе от апартамента им. Започна да слиза, колкото се може по-бързо по стълбите и докато ходеше си представяше Шарлот. Как се прибира вкъщи и намира малкото писмо, което той ѝ беше написал и оставил на масата в слънчевата им кухня. Осъзнаваше факта, че тя ще бъде съсипана. Че ще страда. Не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако той не се върнеше. Ако падне в някоя от битките. Тя щеше да бъде съсипана. И той го знаеше. Но въпреки всичко продължаваше напред, така и не се обърна назад. Не се върна. Прекрасният му живот оставаше зад гърба му, а неизвестното бъдеще беше пред него.

След по-малко от 15 минути той вече беше се качил на кораба, който щеше да прекара него и останалите 160 хиляди британски войници през Ламанша, за да достигнат до Нормандия. И в същия момент само на няколко километра от него млада жена четеше краткото му писмо и хлипаше тихичко. И точно тогава тя си обеща, че войната няма да промени нищо. И тя ще го чака да се върне и да продължат заедно прекрасния си живот. Защото тя бе убедена, че той ще се прибере вкъщи жив и здрав.

************

Годината беше 1945.

Шарлот беше на пазара в малкия град. Оглеждаше сергиите и се стараееше да отбере най-хубавите плодове и зеленчуци, които се предлагаха. Кошницата ѝ вече беше наполовина пълна и започваше да тежи. Но тя имаше още няколко сергии да обиколи и да купи още няколко продукта преди да може да се прибере у дома. След няколко минути тя вече беше готова да се отправи по калдаръмената уличка, която водеше към малката кооперация, където живееше вече една година сама. Нищо не се беше променило от онзи май миналата година. Тя се беше постарала всичко да остане, както преди. Искаше Патрик отново да се чувства като у дома си.

Но Патрик не се връщаше, а войната беше свършила преди няколко месеца. Тя беше разбрала, че операцията Овърлорд беше извършена с успех и в края на месец юни Париж беше освободен. Но това беше преди една година. Къде беше Патрик и защо не се връщаше?

Шарлот се опитваше всекидневно да отблъсне най-страшната мисъл. Не искаше дори да си представя възможността той да е мъртъв. И за това се правеше, че всичко си е по старому и нищо не се е променило. Майка ѝ виждаше тъгата в очите ѝ, но знаеше, че нищо не може да направи. И тя се молеше като нея всеки ден за добра новина.

И така Шарлот продължаваше да пазарува от местния пазар, да се грижи апартаментът винаги да е чист и подреден и да не му липсва нищо.

Жената зави по калдаръмената уличка и вече можеше да види в края ѝ малката кооперация. Вървеше бавно. Беше горещ летен ден и тя не искаше да бърза. Най-накрая стигна. И тогава като гръм от ясно небе, тя замръзна на място. Той се беше променил много за тази една година, но тя не можеше да сбърка. Същите прекрасни зелени очи я гледаха. Вярно, че беше по-слаб от преди, но тя познаваше толкова добре това тяло, че не можеше да го обърка. За нищо на света. Той беше все още в униформата си, но се подпираше на бастун. Явно беше пострадал в някоя от битките, които се водеха на френска територия.

Тя изпусна кошницата си и няколко ябълки се изтърколиха по калдаръма. Затича се към него, а сълзите ѝ вече напираха.

- Патрик. - беше единственото, което можеше тя да каже преди да се отпусне в прегръдката му.

- Шарлот, любов моя! - прошепна той и я прегърна още по-силно.

Патрик беше воювал. Бореше се за свободата. Но в същото време се бореше за един прекрасен нов свят, който щеше да го прекара в прегръдките на тази прекрасна жена. Жената, която го беше чакала. Която се беше молела всеки ден на Бог да го върне жив.

*историческа област в Северозападна Франция.

four years of my life.

Иска ми се денонощието да не беше само от 24 часа. Никога тези часове не ми стигат, за да свърша всичко, което искам за деня. Публикация не съм писала от цяла вечност. От два месеца се опитвам да прочета една книга (която между другото е прекрасна!) и са ми останали около 30тина страници, но все нямам време да я прочета. Усещам, че не се подготвям достатъчно за английския. Сякаш училището ми е превзело целия ми живот. А как не искам да е така...

Но в същото време усещам как дните летят толкова бързо. Неусетно. Осъзнавам факта, че ми остават още съвсем малко училищни дни и това ме плаши. Разбирам, че истинският живот започва и не мога да направя нищо, за да го спра. Или поне да го забавя малко, за да имам повече време да се сбогувам с безгрижните училищни години. Ах, как ще ми липсват. Чак сега осъзнавам, че в крайна сметка възрастните са имали право, като ми казваха, че времето в училището е най-хубавото през целия човешки живот. Ако можех да го повярвам по-рано ... Може би щях да им се насладя повече.

Снощи се замислих. След 84 дни аз си заминавам от Кипър (вече си купих билет - на 9 юни летя за България!) и ме е страх, че с нищо специално няма да го запомня. Като че ли времето, през което живях тук, не е оставило изобщо следа в спомените ми. Или по-скоро - нямам почти никакви спомени, които си струва да запомня. Нищо запомнящо се и щастливо. А не искам да е така. Запознах се със страхотни хора, а дори и с тях нямам спомени. Горчиво ми е, че се получи така. Сякаш четири години нищо не съм направила. Сякаш си ги пропилях. Не ги изживях. Болно ми е, като се замисля какво можеше да се случи, ако бях си останала в България. Може би тогава, тези четири години щяха да бъдат затрупени от най-различни спомени. Но пък нямаше да науча тези уроци, които научих тук.

А аз научих много. Научих се да не се предавам никога и да бъда силна пред каквито и да било предпятствия. Научих се да се доказвам всеки ден, за да мога да спечеля доверието и уважението на другите. Научих се да се боря, за това, в което вярвам и да не се отказвам пред никого и нищо. Да отстоявам мнението си. Изградих силен характер, който вярвам, че ще ми е от полза занапред. Вече си подреждам нещата, които имат предимство за мен. Нещата, които са по-важни за мен. Бих казала, че пораснах. Не съм същото момиче, което се страхуваше на първия учебен ден тук.

Честно казано, не бих заминала годините, които прекарах в Кипър. Островът ме научи на много неща, които осъзнавам, чак сега, че ще се превърнат в много важни уроци за напред в живота ми. А също така срещнах хора, които силно се надявам, че ще останат мои приятели и за в бъдеще. И точно поради тази причина, аз съм благодарна, че онзи ден на 2009 година, аз реших да дойда тук.