...

Все повече се убеждавам, че съм заобиколена от морално западнали и ограничени до болка хора, които сякаш не се интересуват от абсолютно нищо смислено. Каквато и тема на разговор да подхвана или ще съм се правела на умна и съм парадирала със знания (които си мисля, че притежавам) или ще съм се опитвала да оправя нечий живот и съм се бъркала където не ми е работа. Няма средно положение. От една страна съм нахална, от друга самовлюбена.

Усещам, че останаха изключително малко хора, които разбират в какво положение се намирам и че направо се задушавам от простотата на някои хора. Но когато идва момента на търсене на помощ от моя страна, независимо дали ще е за домашно или контролно, аз бих искала да попитам тези хора, които ме считат за самовлюбена, дали тогава ще парадирам със знанията си и дали съм се правела на прекалено умна!

Човешката злоба би могла да те доведе до ръба на нервен срив. Жалкото е, че днес не можеш свободно да бъдеш такъв какъвто си и да доказваш пред света добрите си качества. И върховете изглеждат все по-трудно достижими, и мечтите по-трудно осъществими. Всички те притискат, изискват, мачкат те до последната ти капчица сила, целейки да разбият надеждите ти, вярата ти и стимула към едно по-добро бъдеще. И ти се луташ насам-натам, чудейки се какво да правиш и как да се справиш и с най-малките трудности в живота.

Да, има хора, които биха се радвали супер много да те видят на дъното на бездната, само защото и те искат да са на върха и да ликуват. Но струва ли си да съсипваш отношения, приятелства и любови само и само да постигнеш така жадувания успех? Сладка ли ще ти е победата, когато останеш без абсолютно никого, с когото да я споделиш? Според мен не! Няма ли да се замислиш какво си причинил на всички заобикалящи те, само и само да си успял? Или щом са ти помогнали, постигнал си това, което искаш и трябва да ги забравиш? И ти до преди малко време беше там на дъното при тях. Гледката от високо е главозамайваща, но не трябва да забравяш от къде си тръгнал, през какво си минал и кой ти е подал ръка, за да стигнеш до горе.

И така... Когато следващия път ме помолиш да ти помогна за някое контролно, да ти обясня някоя задача или въпрос или само някоя думичка, която не знаеш какво означава, тогава аз ще те попитам - Нали парадирам със знанията си??? Защо ме питаш, след като очевидно те дразни факта, че съм умна??

Човешката злоба край няма! И винаги ще има хора, които ще използват наивните, за да достигнат целите си.

listen to me just for one time!

Защо хората винаги се стремят да съсипят малкото време, което имат на разположение с даден човек? Вместо да са мили и да се опитват да правят най-различни неща, които ще ги забавляват, те полагат неимоверни усилия да провалят всичко и да оставят само лоши спомени, болка и разочорование след себе си. Следват години на мълчание, отчуждение и студенина, които трайно застават между тях и с които е много трудно да се пребориш и да възвърнеш дори малко предишната топлота във връзката си. Но е трудно да убедиш човек, който каквото и да прави, отношенията с него вървят само към бездната, която ще ги приюти и не ще ги освободи може би никога повече.

И така... Защо хората постъпват по този начин и съсипват любовта и разбирателството помежду им във времена, в които са ни необходими толкова много? Не осъзнават ли, че така губят най-ценното в живота и това не може да се купи с пари и не може да се възвърне с магическа пръчка? Отговора на тези въпроси е лесен...

Хората се страхуват. Страх ги е да не загубят това, за което са се борили и за което са мечтали. Притесняват се да не би някой да застане между тях и любимите им същества. И когато един ден това се случи, те започват да се страхуват още повече, което води до неразбираема за другите ревност. По този начин те се вкопчват неистово в последната си частица надежда и се опитват да наложат собственото си мнение на всяка цена. Но това не води до нищо по-добро и те започват още по-ревностно да притискат другия. В края на всичко малкото време, което са имали един за друг, което е трябвало да бъде едно щастливо време, е пропиляно в кавги, караници, безспирни спорове. Така двама души се отчуждават още повече, губят всичко, което ги е свързвало и се превръщат в двама мълчаливи непознати.

Да, хората се страхуват. Нормално е да изпитваш страх към неизвестното, но не е нормално да съсипваш връзки и отношения, градени с години, заради страха си. Жалко е да си студен и безразличен към чуждата болка и проблеми, а още по-жалко е ако си такъв към най-близките си хора. Защото много биха ти завидяли за това, което имаш и биха те нарекли глупак, ако позволиш да го загубиш. Страхувайки се от загубата, в крайна сметка това получаваш. Не е ли по-добре да вложиш усилията си в поддържането на отношенията ни, вместо в тяхното разрушение? Мисля че във времето, прекарано заедно, в разговора и най-вече в изслушването се крие ключа към нашето щастие и разбиране.

Иска ми се светът да беше по-добър...

Наистина ще е твърде късно, когато вече си сам на този свят, да осъзнаеш, че чрез постъпките си си разбил малкото, което си имал! Но тогава само лаптопите, телевизорите, GPS-ите и колите ще ти правят компания, а с тях не можеш да разговаряш.


"It is only with the heart that one can see rightly; what is essential is invisible to the eye."
The Little Prince

Слабите места на времето

Тик...так... тик... так... Безмилостни са. Те не спират никога. Навсякъде е пълно с тях. Иска ти се да избгаш понякога, да се скриеш. Втурваш се безпомощно нанякъде, тичаш колкото сили имаш. Виждаш една малка стая. Какво утешение, ще се скриеш там поне за малко. Сграбчваш трескаво дръжката, бързаш да влезеш, да затвориш вратата и да опреш гърба си на нея задъхан. "Тук няма да ме открие, не..." - мислиш си. И в този миг в тъмнината, още преди да се огледаш наоколо... Тик... так... тик... так... Зловещият звук от тракането на стрелките пак е по петите ти. Не те оставя нито за миг.

Станали сме техни роби. Те определят живота ни, разграфяват го, разцепват го на части, ограничават го. Техният ход е ходът на живота ни. Той трябва да внесе подреденост. Но дали внася това наистина? Или внася хаос, като разчленява заниманията ни и не ни позволява да вършим нещата, които в момента сме вдъхновени да вършим и да се отдадем на идеите, които ужасно искаме да осъществим. Графици... срокове... допълнително придават ужас на тиктакането на часовника, създават ни напрежение, убиват вдъхновението ни. Те ни карат да разпръскваме вниманието си между многобройните неща, които, въпреки усилието, не можем да поберем във времето. Нима това е подреденост и ефективност?

А времето е коварно нещо. То като че ли тече различно в различните моменти. Когато умираш да побърза и да те отнесе напред към нещо, то се бави. Тогава всяко тракване на стрелката е като капка вода върху главата - онзи ужасен древен начин за изтезаване. Когато обаче поискаш с цялото си същество да застанеш на пътя му, да му попречиш да отнесе момента в своя неспирен поток, то ти се изсмива коварно и лети още по-бързо и неусетно. Навярно често си представяш какво е... да можеше да го победиш, да имаш власт над него, да го накараш да спре. И когато всичко застине, да се разходиш, да се огледаш в замръзналия миг, да си отдъхнеш за малко, да си починеш, да видиш и усетиш красотата му. Би било прекрасно. И когато е там... той... толкова истински, толкова прекрасен... с часове да стоиш в този замръзнал миг и да го гледаш.

Всъщност... времето далеч не е толкова могъщо, колкото си мисли. Вече отдавна толкова неща са го надмогнали. Дали от нужда от стабилност в неговия поток, или просто моментно вдъхновение, ние непрекъснато създаваме нещо, за да остане... да надмогне времето. Великите творения наистина успяват. Ние дори се научихме да изрязваме моменти, да изрязваме картини от действителността и да ги изолираме от потока на времето, за да останат и да ни връщат, макар и мислено, към нещо, някого, някъде... Странната фигура на фотографа с неговия тънък усет за перфектния момент, който да бъде уловен и съхранен във времето, е може би най-яркия пример. Кара те да се замислиш за тази вечна човешка жажда да се преборим с времето, да си създадем стабилност, това искрено желание да преодолеем собствената си преходност. И донякъде успяваме, оставяйки всяко творение след себе си, отпечатвайки моментите.

Времето има слаби места. Ние можем да го побеждаваме всеки ден... във всеки красив момент, в който дъхът спира и времето представа да има каквото и да било значение. Да, то продължава да тече. Но ти вече не си в плен на безмилостния му контрол. Ти си над него, извън него. Има само сега, този момент, тази ситуация. Не те интересува нито вчера, нито утре, нито целия останал свят. Ти си в една единствена точка от времето. Никой не може да я определи, тя е точката равна на вечност. Ние сме непрекъснато между минало и бъдеще. Сега е една точка, един съвсем кратък миг и той лети. Единственият начин да си в него, да го хванеш и да надмогнеш бързия му бяг, е да оставиш сетивата и душата си широко отворени, да го оставиш да минава през теб, да го пуснеш вътре в теб, да бушува и да твори емоции, красота, впечатления... Тогава времето е победено, то сякаш спира. Спира, когато застинеш във възхищение пред някоя прекрасна гледка, спира, когато си вдъховен и изливаш цялата си творческа сила, погълнат от нещо, спира, когато се сгушиш на рамото му, когато го целуваш. Тогава целият свят изчезва. Тогава нищо друго няма значение освен сега.

Не спирайте борбата си с времето. Не му позволявайте да убие вдъхновението ви, да ви отдели от всичко, което обичате. Надбягвайте се с него. То не е по-важно от нас. Ние сме по-силни. Единствени ние можем да го надмогнем.