Защо хората винаги се стремят да съсипят малкото време, което имат на разположение с даден човек? Вместо да са мили и да се опитват да правят най-различни неща, които ще ги забавляват, те полагат неимоверни усилия да провалят всичко и да оставят само лоши спомени, болка и разочорование след себе си. Следват години на мълчание, отчуждение и студенина, които трайно застават между тях и с които е много трудно да се пребориш и да възвърнеш дори малко предишната топлота във връзката си. Но е трудно да убедиш човек, който каквото и да прави, отношенията с него вървят само към бездната, която ще ги приюти и не ще ги освободи може би никога повече.
И така... Защо хората постъпват по този начин и съсипват любовта и разбирателството помежду им във времена, в които са ни необходими толкова много? Не осъзнават ли, че така губят най-ценното в живота и това не може да се купи с пари и не може да се възвърне с магическа пръчка? Отговора на тези въпроси е лесен...
Хората се страхуват. Страх ги е да не загубят това, за което са се борили и за което са мечтали. Притесняват се да не би някой да застане между тях и любимите им същества. И когато един ден това се случи, те започват да се страхуват още повече, което води до неразбираема за другите ревност. По този начин те се вкопчват неистово в последната си частица надежда и се опитват да наложат собственото си мнение на всяка цена. Но това не води до нищо по-добро и те започват още по-ревностно да притискат другия. В края на всичко малкото време, което са имали един за друг, което е трябвало да бъде едно щастливо време, е пропиляно в кавги, караници, безспирни спорове. Така двама души се отчуждават още повече, губят всичко, което ги е свързвало и се превръщат в двама мълчаливи непознати.
Да, хората се страхуват. Нормално е да изпитваш страх към неизвестното, но не е нормално да съсипваш връзки и отношения, градени с години, заради страха си. Жалко е да си студен и безразличен към чуждата болка и проблеми, а още по-жалко е ако си такъв към най-близките си хора. Защото много биха ти завидяли за това, което имаш и биха те нарекли глупак, ако позволиш да го загубиш. Страхувайки се от загубата, в крайна сметка това получаваш. Не е ли по-добре да вложиш усилията си в поддържането на отношенията ни, вместо в тяхното разрушение? Мисля че във времето, прекарано заедно, в разговора и най-вече в изслушването се крие ключа към нашето щастие и разбиране.
Иска ми се светът да беше по-добър...
Наистина ще е твърде късно, когато вече си сам на този свят, да осъзнаеш, че чрез постъпките си си разбил малкото, което си имал! Но тогава само лаптопите, телевизорите, GPS-ите и колите ще ти правят компания, а с тях не можеш да разговаряш.
"It is only with the heart that one can see rightly; what is essential is invisible to the eye."
The Little Prince
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment