Боже, имам толкова хубави спомени от България ... Толкова хубави и толкова скъпи .. Мисля, че ако ги нямах тези спомени може би досега да съм се разпаднала на парчета. Нищо да не е останало от мен ...
Снощи ходих на плажа късно през нощта. Морето е толкова прекрасно, когато няма никой около теб и ти спокойно можеш да слушаш разбиването на вълните. <3 Седнах на пясъка, гледах луната и звездите и слушах вълните .. Мислех си за всичко мои приятели - и реални, и от нета. Изведнъж нещо ми стана и започнах да крещя всяко едно име срещу луната. Усещах, че така съм близо до тях и наистина ги чувствах по-близо, отколкото всъщност са. Сякаш бяха там с мен и споделяха този уникален момент. Беше прекрасно. <3 Отдавна не съм изпитвала подобно несравнимо чувство. А и никога не съм крещяла имена срещу луната. оО
Memory
All alone in the moonlight
I can smile at the old days
I was beautiful then
I remember the time I knew what happiness was
Let the memory live again
Иии.. Имам ново стихотворение. (:
Душевна борба
на I-Friends
Няма ли най-сетне да отмине
тази болка нетърпима?
Колко ли време ще отнеме?
Колко ли рани още ще има?
Колко още нощи ще плача до сутринта
и ще споделям мрака със звездите?
Кога ще намеря отново утеха в песента?
Кога ще изтрия и забравя за сълзите?
Кога пак ще се усмихвам на птичата песен,
спохождаща ме тук и там?
Ще бъде ли някога живота ми лесен?
Защо човек трябва да остава сам?
На вятъра ще се радвам ли отново,
който с моите коси си играе?
Наистина ли трябва да започна на ново?
Или това никого не го касае?
Толкова бързо ли трябва да забравя
хилядите красиви минали моменти?
Все някой ли трябва да ги затваря
в изрисувани монументи?
Не може ли отново да оживяват
поне в сънищата ми, не повече?
Не може ли деня ми да окрасяват?
Нима ги забравих вече?
Светът не може ли да се върне както си беше
и сърцето ми отново да се смее?
Искам пламъка в очите да гори, както си гореше.
Искам душата ми в златисто отново да грее.
Искам всичко да стане както преди.
Искам да бъда старият човек.
Не искам да поставям около мен греди.
Гласът ми се повтаря отново и отново като ек.
Но в него никой не се вслушва
и аз оставам безгласна за пореден път.
Вълната на живота отново ме люшва
към най-затънтения душевен кът.
И аз въпреки всичко се усмихвам,
прикривайки душевната ми борба.
И никога повече няма да стихвам.
Няма да ме победиш, съдба!
Въпреки всичко ще продължа
да живея този театър нереален.
Защото само на тях го дължа
и на споменът огледален.
И повече сълзи няма да лея
за един отминал, ненужен живот.
От днес отново с птиците ще пея.
Махам отвратителния хомот.
Пак ще се усмихвам на хората
и вече няма да влача уморено крака.
Отново ще повярвам във вярата.
Но, кажи ми, до кога така?
16.08.2009
21:57
No comments:
Post a Comment