все повече се убеждавам, че съм мазохист. винаги съм била на мнение, че след всичката болка, след всичките сълзи и наранявания, най-лошото е отново съвсем съзнателно да се върнеш към тях. по твой избор, без никой да те кара. сякаш чувствата и хората, които са ме наранявали толкова много пъти, са някакъв забранен плод за мен и аз се стремя към тях безрасъдно много. дори в действията ми да няма никаква логика. и много хора сега биха казали, че това е жалко, нелогично и извън всякакви приети норми и закони за взаимното привличане. но може би аз съм точно такава. вечно объркваща отношенията си с хората. винаги стремяща се към още и още болка, сякаш предишната не ми е била достатъчна. сякаш падането след продължителното витаене в облаците не е било достатъчно силно и болезнено и трябва да опитам отново. може би наистина не правя нещата както трябва и както се очаква да бъдат направени. може би никое друго момиче не би писало и търсело момчето, което я нарани толкова много пъти , въпреки да знае, че той не я иска. може би ако беше някое друго момиче щеше да си седне на дупето и да започне сериозно да учи за изпитите вместо да пише такива публикации в блога си.
да, може би. но за съжаление или не, аз не съм такова момиче. и още веднъж аз се хвърлих в обятията на неизвестността дали той ще ми отговори най-сетне или ще получа още един силен шамар, за да се свестя и да го оставя най-накрая. да, аз не спрях да опитвам и да опитвам, всеки път с последна надежда, че нещата ще се оправят. да, аз падах. да, аз страдах. да, аз плаках. и да, мен ме болеше. мен! и въпреки всичко аз продължавам в същия дух и правя нови и нови опити да оправя нещата, дори те да се непоправими.
и да, аз знам, че отново ще страдам и ще бъда сама. но все някога, някъде с някого ще си заслужава да се правят толкова много опити. и тогава надеждите ми няма да са пропилени, а ще имат смисъл.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment