Викове. 

Запушвам си ушите, но отново ги чувам. Безумно жестоки, раздиращи сърцето ми, нараняващи душата ми. Нищо не помага. Слагам си слушалките и си усилвам музиката. Отново нищо. Крясаците са толкова силни. Просмукват се през всяка една моя клетка и превземат цялото ми тяло. Искам и аз да изкрещя. Да изкрещя на тях ... да спрат да викат. Искам спокойствие, но то не идва. Търся го, но него го няма. Зървам го за миг, протягам ръка да го хана, но отново ми се изплъзва. Желая бялата тишина да ми починат малко ушите. Но не ... Виковете се усилват. Усилва се и болката ми. Тръгвам да бягам, но знам, че спасение няма. Виковете са навсякъде. Гонят ме и отново ме настигат. Сърцето ми се къса, кърви и започва да крещи и то. Моли ме за помощ, опитвам се, но отново не успявам. Оглеждам се наоколо. Виждам само вражески очи, които ме гледат презрително. Опитват се да ме стъпчат. Да сринат психиката ми. Усещам сълзите в очите ми, но не спирам да си повтарям, че трябва да се държа. Не бива да ме виждат, че плача. Тогава виковете ще се усилят. И спокойствието няма да дойде никога. Започвам отново да бягам. Търся отново спасението. Виковете ме гонят. Чувам крачките им зад гърба си. Чувам ги да ме настигат. Спъвам се и падам. Хващат ме. И всичко започва от начало ...

Тишина.

Отварям очи и се оглеждам. Лежа на поляната и слънцето блести силно в небосклона. Сънувала ли съм ? Друг живот ли съм живяла ? Изправям се бавно, защото усещам главата си натежала. Затварям за миг очи, за да си върна самообладанието. Изправям се на крака и най-накрая мога да видя добре това, което ме заобикаля. И там стоиш ти. И ме чакаш. Винаги си го правел. Усещам спокойствието най-сетне да ме завладява. Твоята усмивка ме приветства и аз вече се чувствам сигурна. Усмихвам ти се и аз. Вече не е нужно да сдържам сълзите си, тъй като виковете ги няма. Няма никой, който да ми се присмее. Тръгвам да бягам към теб. Искам да те докосна, за да се убедя, че си истински. Че не си сън или някаква илюзия. Няма нищо, което може да ме спъне и аз да падна отново. Поляната е покрита с гладка, зелена трава, който ми помага да вървя по-бързо към теб. Треперя цялата от нетърпение вече да съм при теб. Забързвам крачка. А ти продължаваш да ми се усмихваш. Чувам, че викаш името ми. Това ми дава още по-голям стимул да побързам, за да не изчезнеш. Най-накрая стигам до теб. Усмихваш се и прошепваш: 'Не е дошло времето още.' 

Викове.

Отварям очи и се оглеждам. Не съм вече на поляната. Отново съм при виковете. Илюзия ли беше това ? А виковете крещят ли, крещят ... Никой не може да ги спре. И аз знам, че те няма да спрат, няма да дойде спасението. Защото 'не е дошло времето още'. Спирам бягството си. Знам, че няма къде да отида. Трябва да остана при виковете още малко. И като мине необходимото време, аз отново ще бъда на нашата поляна. И виковете няма да ме гонят повече. Ще съм щастлива. 

*Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно целенасочена. :) Лицата не са част от семейството ми, а от обкръжението ми.