i forgot what is the meaning of the word 'happiness'

Мда, истината е, че съвсем забравих за този блог ... Не знам дали вихрушката от толкова много нови събития в иначе скучноватия ми живот ме накара да изоставя нещото, в което виждах истински смисъл ... Не знам дали е това, но факта е, че не съм писала от много време, а имам толкова много да споделя ...

Започнах училище тук в Кипър. И не, не си го представях толкова ужасяващо самотно. Мислех си, че ще намеря момиче/момичета, с които ще мога да запълня поне малко от онази зейнала дупка в сърцето ми. И наистина намерих такива момичета, но уви - те не запълниха дупката. Явно самата ми кухина така е изградена - неспособна да бъде излекувана. Без угризения мога да кажа, че ги избягвам. Не съм една от тях и не мога да продължавам да си затварям очите и да се смея на сила на плоските им шеги, често на половина разбрани, заради многото непознати думи. Но какво, по дяволите, да направя, щом не се чувствам една от тях? Не мога да продължавам така ...
В последните няколко дни нещо ми става и си нося една тетрадка на училище, като допълнение към така или иначе пренатоварената ми чанта. Превръщам тази тетрадка в нещо като дневник и пиша там депресиращи простотии. Мисля да напиша сега някои от тях, защото те красноречиво говорят за душевното ми състояние сега.

30.09.2009 год. -> Свободен час и малко размисли

Да, точно така! В момента имам свободен час и да... глуха съм за чуждите разговори. Не ме интересуват повърхностните им разсъждения за живота им скучен. Не ме интересуват личностите им, проблемите им... Сложила съм си слушалките и слушам Scorpions. Какво повече ми трябва? Е, трябва ми... Трябват ми Бо, Дуки, Диди, Йоко и I-Friends. По дяволите, толкова много ми липсват. Всеки свободен миг отделям на съзерцаването на многото техни снимки в телефона ми. Но това не ме доближава и на милиметър по-близо до тях. Само многобройните красиви и забавни спомени с тях ми останаха... Вече нищо не притежавам... Само една единствена стоманена кутия с хиляди спомени, които обаче са заключени с тежък катинар. Отключвам ги с малкото ключле само през дългите безсънни нощи, когато мога да им се отдам пълноценно - обикновено с купища сълзи. Въобще не е здравословно да правя така, но явно съм мазохист. Тази болка не ми ли беше достатъчна, че продължавам да дълбая навътре и навътре толкова много пъти? Да, мазохист съм... Не е нормално да искам още. Луда съм... Защо продължавам да си спомням?
Звънецът удари, а аз продължавам с пълното си вцепенение ....


02.10.2009год. –> Поредното междучасие сама

Е, не, ще те разочаровам живот! Този път съм по собствено желание сама на тази пейка. Истината е, че отбягвам момичетата, които наистина ми помогнаха доста. Но какво да направя, щом не се чувствам една от тях? Не се чувствам добре в тяхната компания, въпреки че наистина са много забавни момичета. Но това не е причина да продължавам да ги търся, за да си прекарвам времето някак. Мисля, че започвам да свиквам с това, че съм постоянно сама и започва да ми харесва. Явно така е било писано. Явно тук съм обречена на самотно съществуване... И аз опитах да променя това - уви, не се получава. Вече свикнах с това да съм сама и ми харесва... Мога да си помисля спокойно, без да се притеснявам дали човека срещу мен ще си помисли, че съм луда. Сигурно сега много хора го мислят - едно момиче седи на една пейка и пише ли, пише... Но никой не знае, че това момиче пише своята собствена депресираща история ...
П.С. Междучасието свърши и сега ще имам Математика - поредните 45 минути, през които физически ще съм в стаята, но психически ще бъде много по-далеч от задушаващата обстановка - в България при хората, които истински обичам и ме обичат.


Отново 02.10.2009 год. –> Не мога да спра да пиша тук ...

Не е честно! Започвам да се привързвам към тази глупава неудошовена тетрадка... По дяволите! Не искам да я превръщам в дневник, защото знам, че няма да пиша редовно. А като не пиша всеки ден ще я захвърля в розовата кутия, да събира прах в гардероба, както стана с миналия ми дневник... За това мисля да наричам тази тетрадка просто единствения слушател на депресарските ми истории. Мда, малко е жалко да имам само една глупава тетрадка, но не мога постоянно да седя на компютъра, за да споделям на I-friends или на Йоко, Дуки и Диди ...
Хей, мисля че ми просветна нещо! Докато си пишех депресиращите излияния тук, две момичета от класа ми - Християна и Рафаела - дойдоха при мен да ме попитат какво за Бога пиша непрекъснато тук. Тъй като не можех да им кажа истинската история, си съчиних нова, напълно различна от реалната. Измислих си, че някакво момиче отива на лагер с приятелите си и всяка вечер излизат в гората с палатки, където си разказват страшни истории, които постепенно започват да са повече от истории. Че са замеси и духове и други такива страховити измишльотини. Християна и Рафаела само с простичкото 'What are you writing?' ми припомниха колко много всъщност обичам да пиша. Дълго време виждах смисъл само и единствено в писането. Защо, по дяволите, творческите ми приумици не ми дадат отново тласък и желание да продължа напред? Защо зарязах 'Love is free', единственото нещо, което ми даваше сили в друг тежък период от живота ми? И го измислих! Ще продължа напред поне заради писането, ако не друго... Още като се прибера вкъщи ще се възползвам от неочакваното просветление! И даже мога да започна и нов проект - този с духовете - като отбелязване на новия етап от живота ми! Защото именно това мисля да направя - да затворя старата страница и да обърна една нова, която да е новото ми 'Аз'. И мисля, че именно от това се нуждая. Точно от това се нужда е жалкия ми живот - много въображение, потъване в измисления свят на историите и в крайна сметка нещо, което да си е само мое. Благодат!




And then I woke up...