Пътешествието на Любовта!

- Здравей, Любов! Минаха години, откакто се видяхме за последен път. Минаха дни и нощи, потънали в безкрайна тишина. Променила си се! Станала си някак по-тиха и сива. Разкажи ми, Любов, разкажи ми как си, къде скита тези години, кого срещна, кого отново омагьоса? Разкажи ми, Любов,  за твоето пътешествие, разкажи ми за миговете на безумно щастие, за мечтите... разкажи ми!
 - Здравей, Самота! Наистина минаха години. Бях забравила как изглеждаш. Кога за последно се видяхме? Мисля, че беше отдавна - на кея, до океана! Помниш ли? Тогава бяхме различни - аз бях мечта, а ти страх. Но годините ме промениха! Извървях хиляди километри, Самота, преплувах морета, океани, бях птица в небесата и дори роса в зелените поляни! Бродих, Самота, скитах и живях, търсих себе си в хората, оглеждах се в очите им, но не се виждах!
Очите им бяха празни, Самота... бяха толкова тъжни. Беше ме страх! Хората не вярваха вече в мен, бяха загубили надежда, отричаха ме! Години, Самота, много години пропилях да ги науча отново да обичат, да виждат красотата в малките неща... да са щастливи. Беше трудно! Помниш ли сестрите ми - Вяра и Надежда? Дълго време ги търсих, обикалях и питах, но никой не ги помнеше... бяха се превърнали в мираж, в нещо нереално! Минаваха дни, седмици, месеци и аз все ги търсех. Намерих Вяра дълбоко в морето, спотаила се между морските звезди, а Надежда беше високо в небето, над скалите, скрила се в цветовете на дъгата! Дълго говорихме, Самота, проляхме много сълзи, затуй, че хората вече нямат желание да обичат, да вярват и да се надяват.
От тогава, Самота, оттогава  всеки ден ние обикаляме. Вярата превръща пепелта в сърцата на хората в буен и пламтящ огън, Надеждата го поддържа жив, а аз... аз просто го карам да прерастне в обич, в страст, в желание!
Това беше и продължава да е моето пътешествие, Самота! Пътешествие сред хората с една едничка цел - да погледна в техните очи и да видя себе си - по-силна и красива от всякога!
 - Красиво пътешествие, Любов! Виждам, че през тези години не си скучала! Хората - най-сложните същества на този свят, имат нужда от теб, за да живеят, да дишат! И сега, Любов - тук, на поляната, сред уханните цветя, мисля, че твоето пътешествие свърши, защото накара мен, Самотата, да повярвам в теб - в Любовта!!!

Paulo Coelho is a genious!!

Моят 24ти май

В живота си се водя от мечтите и надеждата. Единствено те ми помагат да творя, да обрисувам изстраданото и да запечатам спомените. И винаги това, което пиша идва право от сърцето, достига до друго сърце и гъделичка нежните му струни. Единствено, когато пиша, аз чувствам, че животът има смисъл и че не всичко е изгубено. В този миг разбирам, че за мен светът е лист и химикалка. Истинският писател знае необходимите думи и дори един ден да съм сама и да съм останала без нищо и никой, аз искам да открия истината, да открия живота с всичките му хубави и лоши страни.. Aз искам да пиша сега и завинаги до последен дъх.

 
"В началото беше словото, и словото беше от Бога и Бог беше словото". Това е началото на Библията, подсказваща, че словото е всичко и е навсякъде. За мен словото е целият свят, дори цялата вселена. Нося словото в себе си от малка и знам, че няма нищо по-силно от него, знам, че където и да съм, магията му ще ме следва, защото дълбоко в сърцето си усещам, че словото ще е вечно с мен. Най-големият празник за душата ми е двадесет и четвърти май, символизиращ вярата и надеждата, че книгите са най-добрите приятели и никога не ще изменят. И колко живот пулсира под техните корици и колко истини можеш да откриеш там. Мисля за хилядите трудни моменти, които съм имала и за безбройните мигове, в които със сълзи на очи пишех, знаейки, че друго спасение няма. Тежко е да си сам, но по-тежко е без книги. Словото ми дава могъщата сила, с чиято помощ намирам себе си. Най-стойностният празник за мен е двадесет и четвърти май, защото това е моят ден, денят, в който се възражда живота и сърцето ми се пълни с копнеж и безумно желание да пиша. Това е денят на истината - великия и единствен двадесет и четвърти май.

Навярно много хора ще си честитят празника, но този ден не е на никого тъй близо до сърцето, както до моето. Бях още малка, когато започнах да пиша и от всякъде чувах: "Браво! Сама ли го написа?" Пиша, за да помня стойностните неща от живота ми, пиша, за да оставя нещо зад себе си, пиша, защото това е единственото, което ме прави истински щастлива. Пиша дори и в този миг, а сърцето побесняло бие, намирайки смисъл само в това. И аз знам, че щом отворя очи, развълнувана ще стана от леглото, ще грабна химикалката и бързо ще запиша думите, преплетени в стих или разказ, докато не съм ги забравила.

Винаги съм мечтала да мога да изрисувам с думи това, което чувствам и знам. Винаги съм искала да променя някого или нещо с написаното от мен. Винаги съм знаела, че писането ми дава сила и кураж да стана, дори и тежко да съм паднала. Винаги съм знаела, че писането ме прави различна и ми носи светлина и копнеж по недостижимото.
 
И на двадесет и четвърти май аз най-сетне се чувствам като част от вечността, носеща името литература. За първи път с цялото си същество и дори с кръвта, течаща по вените ми, аз мога да твърдя, че да пиша е моето призвание и че съм родена, за да пиша. И това чувство не е от тази - новата и процъфтяваща утрин, то е било винаги.

Част от мен липсва или безнадеждно погива, когато няма за какво да пиша и думите са излишни. А аз пиша, защото това е единственият начин да говоря, без да бъда прекъсвана, единственият начин да мисля и другите да чуват мислите ми. Животът ми се свежда до това да търся и намирам красивото и поетичното навсякъде. И на този ден - двадесет и четвърти май аз чувствам, че никога не е напразно да се пише, защото когато пиша, живея друг живот и ставам различна. Литературата - това е моят свят и аз не се страхувам да го споделя. И днес, на този голям празник, аз искам да призова всички да четат и пишат винаги когато са сами или отчаяни, защото има кой да ги чуе. Тъй като да пишеш - това е един особен, но същевременно перфектния начин да говориш със себе си.

И ако трябва да благодаря на някого за този уникален шанс, предоставен не само на душата ми, преливаща от щастие, но и на всички, то аз ще благодаря на нашите първоучители - св. св. Кирил и Методий. И нямаше да бъде денят толкова специален и неповторим, ако те не бяха дали основата на българската цивилизация - писмеността. И нямаше да съм тук сега, убедена в силата, която ми носи словото и нямаше винаги, когато ми е тъжно, замечтана да хвърля поглед върху листа с желанието да го запълня с чувствата, зажаднели да бъдат споделени.

Нищо не може да се сравни с писането. Колко спомени и мечти пазят страниците, изписани от още детската ми ръка. И колко носталгия будят в мен. Те ще се запазят завинаги, ще ме отведат до времето, когато няма да съм вече същата и ще ме връщат с умиление назад, където с мъка ще открия, че съм пораснала. Само споменът от написаното ще съхрани отминалото време с предишната светлина и нежност. А спомен има и сега, защото е имало кой да го напише.

Когато един ден се обърна и погледна назад в миналото, ще разбера, че никога не съм била и не ще бъда сама. И искам този ден на истината да е двадесет и четвърти май - уникален и изключителен ден, който ми помогна да осъзная, че винаги има надежда и че животът има смисъл само тогава, когато пиша. Но смисълът на живота не е в това, че пиша, а че целият ми живот придобива смисъл само, когато пиша.

За това, честит 24ти май първо на мен и моето писане и след това на всички, които го празнуват, независимо дали ще са преподаватели или обикновени българи!

Честит празник!

Море

Мокър пясък и вълни пенливи,
тичам по брега, от слънце озарена.
Като омайна самодива - от теб, море,
завинаги пленена.

И с поглед, вперен в дълбините
и в таз вълшебна морска синева.
Очите ми попиват жадно,
неземната ти красота.

Застанала високо на скалите,
омаяна от твоя морски дъх.
А вятъра играе си с косите ми
и гледам те, останала без дъх.

Мечтая да се слея със вълните
и да потъна в твойте дълбини.
Не си ли ти морето на мечтите,
което ми нашепва: - Остани?...

22.05.2012

този човек ме вдъхновява!

Когато си беден, когато си слаб,
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде, кой както свари,
препъва те с крак и ти удря шамари -
недей се отчайва, недей се навежда,
не си позволявай да губиш надежда!
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!
Когато в сърцето ти гняв се надига,
кажи си наум кротко думата "стига!"
и вярвай, че пак ще спечели двубоя
със лошите мисли усмивката твоя.
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто!

Недялко Йорданов

Да напуснеш България...

Да напуснеш България, значи да напуснеш себе си. И да започнеш да се луташ като скитник без дом, като човек без родина... няма да намериш покой.

Дори да изкачиш Еверест и да се почувстваш покорител на света, дивият дъх на родния Балкан ще ти липсва. Дори да си построиш палат на брега на Тихия океан, ще се събуждаш нощем и ще се опитваш да чуеш разбиващите се вълни на родното Черно море. Дори да станеш един от многото, събуждащи се с гледка към Статуята на свободата, ще ти липсва възможността да се събудиш и да видиш някой роден паметник - на Левски или Ботев. Дори да отидеш да живееш на края на света, да постигнеш мечтата си, да се реализираш, да си намериш половинка с чуждестранен произход, ще ти липсват ароматът на Розовата долина, дъхът на българската история, дебрите на Рила и Пирин, духът на българите, прагът на родния дом. Всичко ще ти липсва - до последната дупка на улицата, до последния боклук в градинката. И ще видиш колко много смисъл ще намериш в строфите:

"Аз съм българче.

Обичам наш`те планини зелени.

Българин да се наричам,

първа радост е за мене."  

На България! 

Моя бедна Родино, моя майко велика,

не тъгувай за своите блудни чеда!

Накичи се напролет със синчец и иглика,

изправи гордо стройна снага.

Млади българи гонят мечтите си...

Бурен вятър на запад отвя

синовете и дъщерите ти

и от болка - ти тъжно запя.

Тъжно пеят селата безлюдни

и нивята, обрасли в трънак,

недоимък децата прокуди...

Ще ги видиш ли някога пак?

Оредяха дори градовете...

Там - комини фабрични стърчат,

онемели, с очи към небето,

те не дишат... Да, не димят.

Изправи се, понесла теглото

на предателства, гняв и лъжи,

отърси се, Родино, от злото -

своя трънен венец захвърли!

Не плачи. Те, децата ти, носят

част от твоето нежно небе,

къс море, вик на гларуси боси...

Любовта все към теб ги зове...

19.05.2012

И сякаш ...

И сякаш ти си крилете, с които политам между сградите... И сякаш ти ми направи хартиени ръце, които се подчиняват само на твоята воля... И сякаш падам всеки път, когато си далеч... И сякаш ти си цялото ми вдъхновение и цялата сила в душата ми... И сякаш един-единствен твоят образ ме държи жива... И сякаш умирам всеки път, когато те видя да се приближаваш... И сякаш не мога да дишам, когато не ме гледаш в очите... И сякаш светът е сив, когато не се смееш... И сякаш всичко казано за теб е прекалено обикновено, прекалено прозаично и празно... Сякаш думите нямат красноречието да опишат твоята същност... И сякаш аз само стоя и се взирам уморено в ръба на времето, чакайки да те зърна дори само за миг... И сякаш всичките мигове, в които за теб мечтаех нямат никакво значение, ако не си до мен... 

И сякаш Вечността е прекалено кратка, за да те обичам... И сякаш музиката е прекалено силна, за да чуеш, че те викам... И сякаш ти направи живота ми цветен... Сякаш ти направи от изстиналите пориви огън... И сякаш аз не знам как да ти кажа: „Искам те!”, а думите гърмят в мислите ми... И сякаш ръцете ти никога не спират да ме прегръщат, а всъщност си на другия край на Света... И сякаш всичко спира, когато не държиш ръката ми... И сякаш не мога да вярвам в друго, освен в теб... И сякаш ти си идола, пред когото прекланям светлината и лудостта си... Сякаш ти си дрогата, която тече в кръвта ми... И сякаш се нуждая от теб прекалено много, за да те имам... 

 И сякаш сянката ти се прокрадва безшумно през куплетите на нашата песен... И сякаш само аз мога да я видя... И сякаш нищо никога не е свършвало... И сякаш аз съм отново цяла... И сякаш отново мога да летя... И сякаш отново не ми е нужен въздух, за да живея... Сякаш отново с теб се храня и от теб пия живота си... И сякаш в моето без(д)умие намерих смелост да ти напиша това...

И сякаш ще те обичам вечно и завинаги...

Ами ти ?

Писмо до мама

 (Благодаря за всичко, мила мамо, и прости! ) 

 

До теб сега пиша, мила мамо,  
едно писмо от твоята дъщеря.
Не, няма повод, исках само
да ти кажа своето Благодаря.

Красива, нежна и така ефирна
(не наследих от теб този финес)
на вид си крехка, но си силна,
грижовно бдиш над нас до днес.

Аз моля те, поспри и почини си,
пощади се малко, ти си ми една.
Умора виждам в твоите зеници
и много болка носиш във душа.

Да, зная за какво те тегне мъка
и мен боли ме от тази съдба...
Животът много пъти ни разплака
и води с нас той своята борба.

Ала вървя до тебе и няма сила,
която да успее да ни раздели.
От мига, в който си ме родила,
орисала си ме да съм до теб, нали?

Аз много, много те обичам, мамо,
прости, че рядко казвам тези слова.
И ако днес добра съм, то е само -
от теб, защото наследила съм това.

Сега в деня, а също после в мрака
с прегръдка топла аз ще те даря.
Съзнавам, че стихът ми те разплака,
но с него казвам ти - Благодаря!

13.05.2012 

В деня на майката в по-голямата част от страните по света!



Честит празник на най-страхотната майка на света!

I'd rather be hated for who I am,

than loved for who I am not.   

 - Kurt Cobain

your smile makes me fly!

Стоиш пред мен и си вперил големите си кафяви очи в моите, усмихвайки се нежно. Потропваш лекичко с крак по земята, сякаш да покажеш нетърпението си да ти отговоря на въпроса, който ми зададе, като че ли, преди часове. А аз просто се усмихвам и от устните ми не излиза нито стон, нито звук. Как бих могла да отговоря на такъв въпрос?

Слънцето продължава и продължава да припича твърдата земя. Сами сме в парка и седим един срещу друг на една от многобройните пейки. Ръката е докоснала леко бедрото ми и аз усещам хиляди топли вълни да преминават през всяка една клетка на тялото ми. Взираш с в мен дълго и изпитателно. Чудиш се защо се бавя толкова много и не ти отговарям на толкова лесен въпрос. Виждам ъгълчетата на устните как постепенно се прибират и накрая усмивката ти гасне. Паникьосвам се. Губя самообладание. Търся помощ отнякъде. Слънцето се скрива зад едно облаче и така сянката ни обгръща. Започвам да се страхувам все повече.

- Нима не можеш да ми отговориш? - питаш ме отново и виждам ясно разочорованието както в очите ти, така и в гласа ти. Ръката ти се плъзга по бедрото ми и ти се отдръпваш с няколко сантиметра назад по пейката. Разстояние на болезнена тишина и напрежение ни разделя.

Мисля. Трябва да си възвърна говора и да ти кажа това, което знаех от самото начало и което трябваше да ти кажа. Никога не съм се съмнявала в отговора, но не успявах да намеря подходящите думи, за да ти го кажа. Вдишвам голяма глътка въздух и ти отговарям:

- Влюбих се в усмивката ти. Това беше първото нещо, което забелязах в теб и това е нещото, което и до сега ме кара да изтръпвам и да губя способността си да говоря. Когато се усмихнеш, коленете ми се подкосяват, ръцете ми започват да треперят, а на лицето ми цъфва тази усмивка, която само ти можеш да предизвикаш.

Гледам те. Изчаквам да кажеш нещо, но ти не го правиш. Виждам, че премисляш отговора ми. Сякаш след години се приближаваш отново към мен, обгръщаш ме с двете си ръце и ме целуваш нежно. Отново съм в рая. Отново не чувствам земята под краката ми. Отдръпваш се бавно и аз си отварям очите. И ето я отново - усмивката, в която се влюбих и в която се влюбвам всеки път, когато я видя. Моята усмивка.

Ставаш от пейката и хващаш ръката ми. Тръгваме по пътеката незнайно накъде. Водиш ме някъде. А мен не ме интересува къде отиваме. Стига да съм с теб и твоята усмивка - аз съм щастлива!

~посветено на Твоята усмивка! <3

поезия до края на света !

Поезията. Това е най-голямата ми любов към неодушевен предмет! <3

Балада за поета

Но ти ще останеш, Поете,

(избраник на тежка съдба).

Вулкан се таи във сърцето ти.

Заплашва да срине света,

през който минаваш самотен,

понесъл всемирната скръб.

През нощите виеш от болка,

а в утрото пак си на път.

И стихове пишеш не с думи,

а с дивия зов на кръвта.

И тръгват след тебе през джунглите -

с надежда да стигнат Върха.

И някои свършват безславно.

А други безславно пълзят.

Малцина след теб продължават.

На крачка е вече Върхът.

Но стигнал до него, разбираш;

не свършва дотука света.

Нагоре по-трудно се диша.

Нагоре ти трябват крила.

Там някъде, над синевата,

далечни звезди те зоват.

Политаш - с крила във душата.

След теб се надига

Върхът...

Елица Ангелова, otkrovenia.com

 

Поезията е може би най-страхотния начин да изразиш чувствата си не само към хората, които обичаш, но и чувства свързани с нашумели проблеми или трудности както в обществото на собствената ти държава, така и в света изобщо.

Прекланям се пред всички истински поети, които наистина МОГАТ да пишат качествена ПОЕЗИЯ. А не просто да римуват няколко думи, които са поставили ни в клин, ни в ръкав.

Защото едно е да пишеш стихотворения, а съвсем друго е да пишеш поезия!

Здрав дух в здраво тяло! ;)

Подготовката за лято 2012 - официално започната! Юпиии ^^

that's how the life goes on ...

В едно такова странно настроение съм. Вече съм на финалната права преди края на учебната година и се чувствам толкова изморена от всичко. И тук не визирам само контролни и учене. Прибирам се вкъщи толкова изтощена и то не защото съм имала трудни предмети през деня или контролни. Тези учители, тези крясъци по време на часовете, постоянната бдителност да не те намокрят от някъде ... Направо се чувствам изцедена.

А прибера ли се вкъщи, знам, че ме чакат още тооооолкова неща за вършене. Все пак - на финалната права съм. Уф.

Болят ме очите от съсредоточеност и от толкова четене. А главата ми направо ще се пръсне от напрежението, на което съм подложена ежедневно. И като капак на всичко като започнат някои хора да се превъзнасят и да се правят на важни - и вече се чудя само за това ли идват на училище?

Ох, много несмислен пост.

Искам вече да е лято! :/

Най-прекрасният портрет !

Да бях художник, бих те нарисувала,

стигат ми и само седем цвята,

а после нежно бих ти се любувала,

ще те сложа в рамка на стената.

На бялото платно ще те извая

и всички чувства вложила бих там,

ще те обрисувам, тъй както те мечтая –

със дива страст и огнен плам.

Душата ти е океан безбрежен –

без пристан, без остров за покой...

Понякога си див, а друг път нежен,

попивам те, като дъжд в летен зной.

А устните ти, ах, тези твои устни –

топли, жадни, тръпнещи от страст.

Като сок на праскова безумно вкусни,

подчиняват ме докрай на свойта власт...

Очите ти обаче как да нарисувам?!

Не намирам толкова красиви цветове.

Вглеждам се в тях дълбоко и потъвам

в чудновати, нови светове...

Опитах се да те нарисувам, обич моя!

Вложих цялата си любов и копнеж,

но в картина не можах да опиша пороя

от чувства, завладяли душата ми днес.

Затова просто наяве ще те обичам!

В сърцето си ще те рисувам с ярки цветове.

До безкрай като стих ще те сричам,

стих с послеслов: “На теб, любими, посветен!..."

06.05.2012
18:48

Лунно сияние

Облаци кълбят се пред луната,
вечерта е тиха, неспокойна.
Вятърът раздира тишината,
улицата, пуста и усойна.
Сякаш чака някой да премине,
като знак за сивкава надежда,
че светът съвсем не се е сринал
както на всички нас ни изглежда.
Лампите ще светят днес напразно,
стълбовете им разтягат сенки.
И паважа, изморен и влажен
отразява лунните останки.
А светът... Е, той не се е сринал,
както се усеща. Но изглежда,
че ужасно много време мина,
от когато имаше надежда...

05.05.2012
21:55

we lose ourselves when we pretend to be perfect.

Боли ужасно. Невъзможно за описване. Отвъд всички думи, които притежава речника ми.

Наранява ме страшно много да не мога да бъда себе си. Да съм принудена да си измислям качества и да правя неща, които по принцип не са част от природата ми, за да бъдат околните щастливи с мен.

Толкова ли не могат да ме харесват такава, каквато съм? Да са щастливи и горди от това, което съм постигнала, а не да страдат заради това, което не съм.

Боли ме и гадното е, че не бих си и представяла да ви кажа тези неща в очите. Защото, нека си го признаем - кой би повярвал, че се чувствам зле, при положение, че цял живот съм се опитвала да ви направя щастливи, заради това, което очевидно не съм. Омръзна ми да си измислям личности. Понякога имам чувството, че вече и аз не знам коя от всички тези личности съм наистина. Толкова много се преплитат, че вече съм забравила истинската, оригиналната. Моето Аз.

И не знам всичкото това до къде ще стигне. Накрая коя ще съм ?

Боже ...
А се предполага, че точно вие трябва да сте хората, които да ми помогнат да намеря пътя до себе си. Да открия качествата си и възможностите, за да мога да успея в живота. Уви, очивидно и вие леко сте се объркали с течение на времето.

Но, много ви се моля, оставате ме да не се обърквам и аз. Не искам да вървя по вашия път. Нека не смесваме две напълно различни същности или още по-лошо - да се опитваме да ги копираме. Не става. Всяка една е различна от другата и за това са толкова оригинални.

Оставете ме да бъда себе си - такава, каквато съм. Не се опитвайте да ме променяйте, а ми дайте възможност да ви покажа истинското ми Аз. Такава, каквато до сега не сте ме познавали. Такава, каквато съм наистина.

Дайте ми шанс. За да не загубя същността си.

Това е може би най-добрия филм, който съм гледала от години ! <3

And I love you more than I did before
And if today I don't see your face
Nothing's changed, no one can take your place
It gets harder everyday ...

Say you love me more than you did before
And I'm sorry it's this way
But I'm coming home, I'll be coming home
And if you ask me I will stay, I will stay!

Обещавам ти повече никога да не се разделяме, каквото и да ни поднася съдбата. През каквото и да трябва да минаваме и да побеждаваме. Пътя към мечтите ни е дълъг и труден. но ЗАЕДНО ще успеем да достигнем този толкова бленуван връх. Всичко зависи само и единствено от нас - другите нямат значение. Ръка за ръка, обичайки се все така, аз знам, че нищо не може да ни спре.

Аз те обичам ! 

Бих искала някой ден да го извикам много силно, така че да ме чуе целия свят. Но всъщност ще се наложи единствено да го прошепна тихичко на ухото ти, тъй като ТИ си моят свят!

***********

Любовта поражда. Любовта изгражда.
Любовта живее. Любовта се смее.
Любовта обича. Любовта усеща.
Любовта не пита. Любовта се сеща.
Любовта те помни. Любовта те иска.
Любовта говори. Любовта те плиска.

Любовта милее. Любовта се рее.
Любовта желае. Любовта не трае.
Любовта не чака. Любовта ти маха.
Любовта ревнува. Любовта сънува.
Любовта не знае. Любовта нехае.
Любовта играе. Любовта мечтае.

01.05.2012

19:31

 

Приказка за една изстрадана победа

Пътят към мечтите... Хората обикновено си го представят като един висок връх, забулен в мъгла, който трябва да бъде достигнат. Не се замисляме задълбочено над този път, защото сме вперили поглед само в една точка - най-високата точка, постижението, наградата за смелостта да го поемем и усилието да го преминем. И едва когато уморено и щастливо поседнем на върха и погледнем надолу, виждаме всички онези остри скали, през които сме минали и всички онези клонки, за които сме се хванали, за да не паднем в пропастта. Да... няма равен път към една мечта. Той винаги е осеян с препятствия и изпитания за духа. Точно тези неща могат да ни покажат до каква степен сме заслужили това, което искаме. Точно тези неща ни каляват и ни правят истински. И да, много е важно да погледнем през мългата на върха и да потърсим тези клончета, за които сме се хванали, когато ни е било трудно. Това са хората, които са били нашата опора и нашата увереност, когатo ние самите не сме били уверени и стабилни. Те заслужават да усетят топлината и да видят благодарността в очите ни.

Но най-голямата скала, която се извисява на пътя към мечтата точно преди върха, е самото Аз. Това е най-тежката битка и най-голямата победа... победата над самия себе си. Най-силна воля се изисква в момента, в който си на крачка от върха, но и на сантиметър от бездната. Точно там е мястото на борбата със собствените слабости и прекрачването на собствените граници. Да преодолееш себе си е най-големият успех, заради който короната е заслужена. А заслужените корони украсяват, за разлика от незаслужените, които тежат. И тогава образът в огледалото става още по-хубав, още по-истински и там в двете очи в огледалото искри щастие, гордост, любов и сила.

http://www.youtube.com/watch?v=MKfDwChOoHI