Стоиш пред мен и си вперил големите си кафяви очи в моите, усмихвайки се нежно. Потропваш лекичко с крак по земята, сякаш да покажеш нетърпението си да ти отговоря на въпроса, който ми зададе, като че ли, преди часове. А аз просто се усмихвам и от устните ми не излиза нито стон, нито звук. Как бих могла да отговоря на такъв въпрос?
Слънцето продължава и продължава да припича твърдата земя. Сами сме в парка и седим един срещу друг на една от многобройните пейки. Ръката е докоснала леко бедрото ми и аз усещам хиляди топли вълни да преминават през всяка една клетка на тялото ми. Взираш с в мен дълго и изпитателно. Чудиш се защо се бавя толкова много и не ти отговарям на толкова лесен въпрос. Виждам ъгълчетата на устните как постепенно се прибират и накрая усмивката ти гасне. Паникьосвам се. Губя самообладание. Търся помощ отнякъде. Слънцето се скрива зад едно облаче и така сянката ни обгръща. Започвам да се страхувам все повече.
- Нима не можеш да ми отговориш? - питаш ме отново и виждам ясно разочорованието както в очите ти, така и в гласа ти. Ръката ти се плъзга по бедрото ми и ти се отдръпваш с няколко сантиметра назад по пейката. Разстояние на болезнена тишина и напрежение ни разделя.
Мисля. Трябва да си възвърна говора и да ти кажа това, което знаех от самото начало и което трябваше да ти кажа. Никога не съм се съмнявала в отговора, но не успявах да намеря подходящите думи, за да ти го кажа. Вдишвам голяма глътка въздух и ти отговарям:
- Влюбих се в усмивката ти. Това беше първото нещо, което забелязах в теб и това е нещото, което и до сега ме кара да изтръпвам и да губя способността си да говоря. Когато се усмихнеш, коленете ми се подкосяват, ръцете ми започват да треперят, а на лицето ми цъфва тази усмивка, която само ти можеш да предизвикаш.
Гледам те. Изчаквам да кажеш нещо, но ти не го правиш. Виждам, че премисляш отговора ми. Сякаш след години се приближаваш отново към мен, обгръщаш ме с двете си ръце и ме целуваш нежно. Отново съм в рая. Отново не чувствам земята под краката ми. Отдръпваш се бавно и аз си отварям очите. И ето я отново - усмивката, в която се влюбих и в която се влюбвам всеки път, когато я видя. Моята усмивка.
Ставаш от пейката и хващаш ръката ми. Тръгваме по пътеката незнайно накъде. Водиш ме някъде. А мен не ме интересува къде отиваме. Стига да съм с теб и твоята усмивка - аз съм щастлива!
~посветено на Твоята усмивка! <3
No comments:
Post a Comment