края на годината

Не можем да се върнем обратно към това, което сме изживяли вече.
Можем единствено да гледаме напред към бъдещето, което ни очаква.

Днес е последният ден от 2012 година и аз отново седя пред компютъра, опитвайки се да събера цялата ми година в една едничка публикация в блога ми. Преди да започна да я пиша, прегледах всяка една равносметка (за отминалите години), която съм писала в този блог и установих, че от момента на първата ми публикация тук (Август, 2009) съм се променила страшно много. Вече се надявам на различни неща, мечтая за различни неща, вълнувам се от различни неща. Начинът ми на мислене, на изразяване на това, което чувствам. Всичко това се е променило. Пораснала съм сякаш. А толкова се надявах да запазя детското в мен, колкото се може за по-дълго време. Дали успях? Вече се съмнявам ...

Но за пореден път аз се отплесвам от темата на публикацията ми. Не за това седнах днес да пиша в блога си. Трябва да се опитам да пресъздам годината си в няколко думи.

В равносметката ми за 2011 съм написала:

ЦЕЛИ ЗА 2012

- успешна зимна изпитна сесия на Мишлето!
- получаване на сертификат по английски език
- отпразнуване на 18тия ми рожден ден
- успешна лятна изпитна сесия
успешни изпити (мои ;d)
- магическо лято 2012
- шофьорски курсове? maybe
- избор на университет и кандидатстване в края на годината

И сега като гледам това си мисля. Какво успях да направя от всичко това? 

Да започнем с изпитите. 2012 се оказа добра що се отнася до тази част от целите ми. Както Мишлето, така и аз можем да се похвалим с взети изпити, с ако не най-добрите, то поне с задоволяващи оценки. Все още не мога да превъзмогна, че изкарах на изпита по История едва 16. Но така е, не успях да си разпределя достатъчно добре времето, за да мога да напиша и втория доклад. От друга страна, успях да се справя на изпита IELTS, което всъщност беше една от TOP целите ми за отминалата година. Щастлива съм, че усърдието, което положих, за да се подготвя за този изпит, се увенча с положителен резултат - 7.5 от 9!!! Получих си сертификата, който щеше да бъде билетът ми към Англия, за да следвам в така жадувания University of Coventry. За мое съжаление, обаче, плановете се развиха по друг начин и Ковънтри се оказа по-далеч, отколкото някога съм си представяла. Вече се обърнах към Софийският университет, който може би ще се окаже много подходящ заместител, тъй като вече не искам да следвам журналистика, ами английска филология.

Също така през изминалата 2012 година се запознах със страшно много хора, с някои от които успях да се сприятеля и да се сближа. Като за начало, прекрасната ми учителка по IELTS госпожа Мария, която беше толкова великодушна с всичките грешки, които правех в началото. Тя е толкова забавна и интелигента, показа ми един напълно различен поглед към Кипър - как е възможно да съществуват и толкова прекрасни хора тук. Това ме довежда и до Елени и Естела. С Елени естествено се познавах още от 2011 год. когато се озовахме в един и същи клас. Тя беше толкова добра да седне до мен и през цялата учебна година ми помагаше толкова много пъти. А колкото се отнася до Естела - тя просто е страхотна! Нов поглед към света чрез танцуването - което тя толкова много умее. Също така през 2012 год. срещнах и г-жа Шенкова на едно изложение на университети тук в Кипър. Тя е от Софийският университет и всъщност тя ме убеди да преосмисля решението си да уча журналистика и да помисля относно някаква филология. След срещата ни през лятото в ИЧС към СУ тя беше толкова любезна към да ми обясни с най-малките подробности за кандидатстването ми в университета и всичките необходима неща, които трябва да направя предварително.

През 2012 отпразнувах и 18тия си рожден ден. Наистина не беше огромно парти, с каквото обикновенно се посреща такъв празник. Но истина е, че аз не се нуждаех от такова. Прекарах го с Елени, Естела и Деси в едно прекраснооо заведение, където се забавлявахме страшно много.

И така стигнах до частта, в която трябва да опиша лятото си. Но как да го сторя? То беше толкова магическо и вълшебно, изпълнено с толкова много нови емоции и преживявания. Наистина не знам от къде да започна ... Прибрах се в България и хората, които ми липсват толкова много ежедневно, бяха там да ме чакат. Лятото беше времето на прекрасните дни с Мишлето! През юли се отдадохме един на друг както никога до сега. Всеки ден бях с него - от сутрин до късно вечер. Не можех да се откъсна от него, просто защото ме беше страх да изпусна дори секунда от прелестното време, което имахме заедно. Тогава ходихме и до София заедно, за да се срещнем с г-жа Шенкова. Тогава ходихме и на мол, за да си напазаруваме необходимите неща за морето, което очаквахме с такова голямо нетърпение цяла година. А то какво беше .... Прекрасни 10 дни в Кранево, в един руски лагер за деца, чиито родители работя в Газпром. И въпреки че условията в нашите бунгала не бяха едни от най-добрите, това ни пречеше само в началото. Спомням си с Йоко колко отчаяни бяхме, като видяхме стаята за първи път. :D Но след това свикнахме, отпуснахме се и си прекарахме страхотно! Плажът беше просто неописуемо красив, морето все така вълшебно примамващо, а самото градче - очарователно. Все още си спомням дългите дни, прекарани на морския бряг. Също така, докато бяхме там, имахме и възможността да идем и до Варна, за да прекараме един страхотен ден в морската градина и в центъра. Единственото нещо, което липсваше на това посещение, беше неуспешната ми среща с Митко. Още нещо, което не бих могла да не спомена от лятото и от морето на Кранево беше храната, която ни сервираха всеки ден. Олелее, убедена съм, че никой от нас никога няма да забрави това! Лятото беше белязано също така и от игра на пейнтбол, ходене до Балчик и посещение на Ботаническата градина там.

През лятото също така посрещнахме за третата поред година July Morning, въпреки че тази година не беше толкова запомняща се като предишните две. Естествено, имаше си и нейните незабравими мигове. Тази година посетих и за първи път Х, което е смешно дори да го споменавам тук. :D

Ох, ако ме оставите, мога да говоря за лятото си цяла вечност. За това ще спра, като кажа само, че през това лято, отново успяхме с нашите да посетим нашите близки в Николаево и това ми даде за пореден път причина да смятам, каква щастливка съм да имам толкова голямо семейство.

И сега спирам да гледам назад - каквото съм изживяла вече е в миналото ми.
Започвам да гледам напред, тъй като на вратите ни вече чука новата 2013 година. А тя какво искам да ми донесе?

2013 се очертава да бъде една от най-трудните ми години до сега. Предстои ми кандидатсване в университет и ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Напротив, побиват ме тръпки само при мисълта какво ме очаква юли месец (когато е изпитът ми по английски). Естествено преди това ще са матурите ми през май-юни и дългото чакане за дипломата ми. Но за да стигнем до там, предстоят още толкова много трудности. Трябва да се подготвя за кандидат-студентският ми изпит и успоредно да уча за контролни, които сякаш ме бомбардирват всяка седмица. Но ще се справим - кога не сме? :D

От друга страна през 2013 искам да се науча на няколко неща. Искам да стана по-организирана и да разпределям времето си рационално, така че да ми стига за всичко. Искам да се науча да не бъда толкова наивна и да отстоявам позициите си. Искам да се науча да бъда силна и да не се страхувам какво ще ми донесе утрешният ден. Искам да бъда повече себе си и да показвам на всички около мен, че аз заслужавам едно добро отношение.

Искам да имам повече време да чета книги. Това страшно много ми липсваше през 2012 и по-специално в края ѝ. Искам да не спирам да мечтая, защото тепърва мечтите ми ще ме водят по моя път. Искам да съм повече с хората, които обичам, да имам повече поводи да им правя изненади и да ги карам да се чувстват специални. Искам повече усмивки, повече прегръдки и повече целувки. Повече топлина в отношенията ни, повече искренност в общуването ни и повече свобода да изразяваме себе си. Искам всичките 'страх ме е' да се превърнат в 'мога'.

Дано 2013 ни донесе това, за което всеки един от нас мечтае и да бъде наистина по-добра и сполучлива година от предишната!

ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!

christmas away from home.

Студено е. Мрачно и сиво. Няма го снегът, така желан, за да направи Декември приказен. И Коледа губи очарованието си, когато навън вместо бели снежинки пада мрачен, студен и неприветрив дъжд. Дори слънцето няма сили да пребори черните облаци и да стопли малко градът.

А градът ... той е украсен. Лампички безброй светят навсякъде, елхи блещукат на фона на мрака. Деца пеят коледни песни в ценъра, опитвайки се да придадат коледен дух. И всички си мислят, че успяват. Лъжат се. Заблуждават се. Те не знаят какво е Коледа. Не знаят какво е да седиш пред запалена камина, украсена с блещукаш имел, от който висят червени чорапки. Не знаят какво е да слушаш зимната виелица, докато пиеш чаша червено вино вътре на топло. Всичко губи смисъла си. И Декември не е магически, и Коледа не е вълшебна.

А как ми липсва всичко това. Не искам подаръци и изпросени усмивки. Искам само истинска Коледа. Коледа у дома, където всичко придобива смисъла си и се превръща в красив спомен. Където се слуша коледна музика, а не тъжни балади на Beyonce.

Но все пак трябва да оценяваме настоящият момент, нали така ? Щастлива съм, че съм със семейството си тези дни. Толкова години ми липсваше това ...

Отивам да аранжирам масата за коледния обяд!
Весели празници!

*Време е за равносметката от изминалата година, но не знам кога ще намеря време да я направя.

На Петя Дубарова

Не си във гробищата черни, мила моя.

Заровена с таланта цял.

Не може да те заличи дори пороят,

опръскал този свят със кал.

Зад ъгъла на малкото пристанище стоиш,

усетила човешкото и злото.

И стъпките на лятото сама броиш,

открила отговорите в живота.

И не от старост ти си покусена,

човешкото във тебе проговори.

От време ненавременно ранена,

светa ти мъничък събори.

Но в твоя свят аз вниквам всяка нощ,

във римите, във болката дори.

Горя с горящата ти, дива мощ,

във твоя свят... Душата ми гори.

Душата ми се моли да те стигна. За минута,

докосната от твоя зов нечут.

От много неразбрана, но от мене чута,

аз вярвам в твоя свят. И в твоя студ.

Аз вярвам във китарата ти жива,

във пулса, с който двете сте туптяли.

Аз вярвам, че била си най-щастлива,

но хората не са разбрали.

----------------------------------------

Измамена

      Младост
            Прошка
                 Сън
                     Спомен
                         Зад стените на голямата къща
               ТАЙНА
                                           Петя Дубарова

                      

Тече животът, времето не спира,

изминаха години оттогаз,

но мъката таи се в мен, извира

и все за теб си спомням често аз.

Простете ѝ, че рано си отиде,

че се сбогува рано със света...

Дали животът страшно я обиди,

ли пък тя не го разбра?

И не мислете, че се е предала,

защото е замлъкнал смуглият ѝ глас...

Тя друга форма на живот си е избрала-

да бъде само болката във нас.

04.12.2012

В памет на човека, който ме е вдъхновявал толкова много пъти!

Липсваш ни! Но ние никога няма да те забравим.

Поклон пред светлата ти памет!

Нека никога не забравяме топлите думи на морската поетеса:

"Обичам всички и с радост бих се пръснала на хиляди светли капчици, за да раздам своето синьо неуморно щастие на хората."

някакво самотно.

Η ποίηση είναι

        η πιο σκληρή 

                    μοναξιά!*

Поезия – на красотота глас

Поезия - на мисълта ми пристан,

погалих те с душата си ранена

и погледът до болка те поиска,*

познал у тебе тъжната вселена.

Поезия - в началото бе ти,

а краят днес изтича от дланта ми.

Запазих те в дъгата от мечти,

когато дъжд обсипа песента ми.

Поезия - на любовта копнеж

по устните ти начерта бразди,

нежни като фреските от скреж

пред погледа на падащи звезди.

Поезия - на красотата глас

в светъл блян от мигове трепти.

С твойта сила ще угасна аз,

в мойта слабост ще изгрееш ти...

26.09.2012

 *Поезията е най-тежката самота. ("Η ποίηση" του Γιώργου Στογιαννίδη)

На приятелката ми!

Приятелко едничка и добра,

приятелко тъй искрена, засмяна…

Защо живота с нас се подигра

и запрати ни на край света?

За детството, за ученическите дни си спомням,

как в безгрижие и щастие живяхме,

а сега ни грабна сиво ежедневие

и ти си там, а аз съм тук без тебе…

Приятелко, ти знаеш ли за болките ми?

Не знаеш, но аз знам, че те боли!

Прости, не зная днес за грижите ти,

но таз далечност много ми тежи…

Спомни си ти, приятелко една,

колко бе щастлива моята душа,

как в очите ми сълзата бе от радост,

че ти си с мен и с нас е наш’та младост.

А сега?

Сега, четейки този стих,

ти плачеш, а аз не съм до теб,

да те прегърна, да те утеша…

Прости!

Прости, не исках да те наскърбя!

За теб бих дала своята душа,

да, за теб аз даже ще умра,

но да знам, че си щастлива и добра!

Приятелко едничка на света,

това за теб е от моята приятелска душа!!!

09.06.2012

Посветено!

Пътешествието на Любовта!

- Здравей, Любов! Минаха години, откакто се видяхме за последен път. Минаха дни и нощи, потънали в безкрайна тишина. Променила си се! Станала си някак по-тиха и сива. Разкажи ми, Любов, разкажи ми как си, къде скита тези години, кого срещна, кого отново омагьоса? Разкажи ми, Любов,  за твоето пътешествие, разкажи ми за миговете на безумно щастие, за мечтите... разкажи ми!
 - Здравей, Самота! Наистина минаха години. Бях забравила как изглеждаш. Кога за последно се видяхме? Мисля, че беше отдавна - на кея, до океана! Помниш ли? Тогава бяхме различни - аз бях мечта, а ти страх. Но годините ме промениха! Извървях хиляди километри, Самота, преплувах морета, океани, бях птица в небесата и дори роса в зелените поляни! Бродих, Самота, скитах и живях, търсих себе си в хората, оглеждах се в очите им, но не се виждах!
Очите им бяха празни, Самота... бяха толкова тъжни. Беше ме страх! Хората не вярваха вече в мен, бяха загубили надежда, отричаха ме! Години, Самота, много години пропилях да ги науча отново да обичат, да виждат красотата в малките неща... да са щастливи. Беше трудно! Помниш ли сестрите ми - Вяра и Надежда? Дълго време ги търсих, обикалях и питах, но никой не ги помнеше... бяха се превърнали в мираж, в нещо нереално! Минаваха дни, седмици, месеци и аз все ги търсех. Намерих Вяра дълбоко в морето, спотаила се между морските звезди, а Надежда беше високо в небето, над скалите, скрила се в цветовете на дъгата! Дълго говорихме, Самота, проляхме много сълзи, затуй, че хората вече нямат желание да обичат, да вярват и да се надяват.
От тогава, Самота, оттогава  всеки ден ние обикаляме. Вярата превръща пепелта в сърцата на хората в буен и пламтящ огън, Надеждата го поддържа жив, а аз... аз просто го карам да прерастне в обич, в страст, в желание!
Това беше и продължава да е моето пътешествие, Самота! Пътешествие сред хората с една едничка цел - да погледна в техните очи и да видя себе си - по-силна и красива от всякога!
 - Красиво пътешествие, Любов! Виждам, че през тези години не си скучала! Хората - най-сложните същества на този свят, имат нужда от теб, за да живеят, да дишат! И сега, Любов - тук, на поляната, сред уханните цветя, мисля, че твоето пътешествие свърши, защото накара мен, Самотата, да повярвам в теб - в Любовта!!!

Paulo Coelho is a genious!!

Моят 24ти май

В живота си се водя от мечтите и надеждата. Единствено те ми помагат да творя, да обрисувам изстраданото и да запечатам спомените. И винаги това, което пиша идва право от сърцето, достига до друго сърце и гъделичка нежните му струни. Единствено, когато пиша, аз чувствам, че животът има смисъл и че не всичко е изгубено. В този миг разбирам, че за мен светът е лист и химикалка. Истинският писател знае необходимите думи и дори един ден да съм сама и да съм останала без нищо и никой, аз искам да открия истината, да открия живота с всичките му хубави и лоши страни.. Aз искам да пиша сега и завинаги до последен дъх.

 
"В началото беше словото, и словото беше от Бога и Бог беше словото". Това е началото на Библията, подсказваща, че словото е всичко и е навсякъде. За мен словото е целият свят, дори цялата вселена. Нося словото в себе си от малка и знам, че няма нищо по-силно от него, знам, че където и да съм, магията му ще ме следва, защото дълбоко в сърцето си усещам, че словото ще е вечно с мен. Най-големият празник за душата ми е двадесет и четвърти май, символизиращ вярата и надеждата, че книгите са най-добрите приятели и никога не ще изменят. И колко живот пулсира под техните корици и колко истини можеш да откриеш там. Мисля за хилядите трудни моменти, които съм имала и за безбройните мигове, в които със сълзи на очи пишех, знаейки, че друго спасение няма. Тежко е да си сам, но по-тежко е без книги. Словото ми дава могъщата сила, с чиято помощ намирам себе си. Най-стойностният празник за мен е двадесет и четвърти май, защото това е моят ден, денят, в който се възражда живота и сърцето ми се пълни с копнеж и безумно желание да пиша. Това е денят на истината - великия и единствен двадесет и четвърти май.

Навярно много хора ще си честитят празника, но този ден не е на никого тъй близо до сърцето, както до моето. Бях още малка, когато започнах да пиша и от всякъде чувах: "Браво! Сама ли го написа?" Пиша, за да помня стойностните неща от живота ми, пиша, за да оставя нещо зад себе си, пиша, защото това е единственото, което ме прави истински щастлива. Пиша дори и в този миг, а сърцето побесняло бие, намирайки смисъл само в това. И аз знам, че щом отворя очи, развълнувана ще стана от леглото, ще грабна химикалката и бързо ще запиша думите, преплетени в стих или разказ, докато не съм ги забравила.

Винаги съм мечтала да мога да изрисувам с думи това, което чувствам и знам. Винаги съм искала да променя някого или нещо с написаното от мен. Винаги съм знаела, че писането ми дава сила и кураж да стана, дори и тежко да съм паднала. Винаги съм знаела, че писането ме прави различна и ми носи светлина и копнеж по недостижимото.
 
И на двадесет и четвърти май аз най-сетне се чувствам като част от вечността, носеща името литература. За първи път с цялото си същество и дори с кръвта, течаща по вените ми, аз мога да твърдя, че да пиша е моето призвание и че съм родена, за да пиша. И това чувство не е от тази - новата и процъфтяваща утрин, то е било винаги.

Част от мен липсва или безнадеждно погива, когато няма за какво да пиша и думите са излишни. А аз пиша, защото това е единственият начин да говоря, без да бъда прекъсвана, единственият начин да мисля и другите да чуват мислите ми. Животът ми се свежда до това да търся и намирам красивото и поетичното навсякъде. И на този ден - двадесет и четвърти май аз чувствам, че никога не е напразно да се пише, защото когато пиша, живея друг живот и ставам различна. Литературата - това е моят свят и аз не се страхувам да го споделя. И днес, на този голям празник, аз искам да призова всички да четат и пишат винаги когато са сами или отчаяни, защото има кой да ги чуе. Тъй като да пишеш - това е един особен, но същевременно перфектния начин да говориш със себе си.

И ако трябва да благодаря на някого за този уникален шанс, предоставен не само на душата ми, преливаща от щастие, но и на всички, то аз ще благодаря на нашите първоучители - св. св. Кирил и Методий. И нямаше да бъде денят толкова специален и неповторим, ако те не бяха дали основата на българската цивилизация - писмеността. И нямаше да съм тук сега, убедена в силата, която ми носи словото и нямаше винаги, когато ми е тъжно, замечтана да хвърля поглед върху листа с желанието да го запълня с чувствата, зажаднели да бъдат споделени.

Нищо не може да се сравни с писането. Колко спомени и мечти пазят страниците, изписани от още детската ми ръка. И колко носталгия будят в мен. Те ще се запазят завинаги, ще ме отведат до времето, когато няма да съм вече същата и ще ме връщат с умиление назад, където с мъка ще открия, че съм пораснала. Само споменът от написаното ще съхрани отминалото време с предишната светлина и нежност. А спомен има и сега, защото е имало кой да го напише.

Когато един ден се обърна и погледна назад в миналото, ще разбера, че никога не съм била и не ще бъда сама. И искам този ден на истината да е двадесет и четвърти май - уникален и изключителен ден, който ми помогна да осъзная, че винаги има надежда и че животът има смисъл само тогава, когато пиша. Но смисълът на живота не е в това, че пиша, а че целият ми живот придобива смисъл само, когато пиша.

За това, честит 24ти май първо на мен и моето писане и след това на всички, които го празнуват, независимо дали ще са преподаватели или обикновени българи!

Честит празник!

Море

Мокър пясък и вълни пенливи,
тичам по брега, от слънце озарена.
Като омайна самодива - от теб, море,
завинаги пленена.

И с поглед, вперен в дълбините
и в таз вълшебна морска синева.
Очите ми попиват жадно,
неземната ти красота.

Застанала високо на скалите,
омаяна от твоя морски дъх.
А вятъра играе си с косите ми
и гледам те, останала без дъх.

Мечтая да се слея със вълните
и да потъна в твойте дълбини.
Не си ли ти морето на мечтите,
което ми нашепва: - Остани?...

22.05.2012

този човек ме вдъхновява!

Когато си беден, когато си слаб,
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде, кой както свари,
препъва те с крак и ти удря шамари -
недей се отчайва, недей се навежда,
не си позволявай да губиш надежда!
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!
Когато в сърцето ти гняв се надига,
кажи си наум кротко думата "стига!"
и вярвай, че пак ще спечели двубоя
със лошите мисли усмивката твоя.
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто!

Недялко Йорданов

Да напуснеш България...

Да напуснеш България, значи да напуснеш себе си. И да започнеш да се луташ като скитник без дом, като човек без родина... няма да намериш покой.

Дори да изкачиш Еверест и да се почувстваш покорител на света, дивият дъх на родния Балкан ще ти липсва. Дори да си построиш палат на брега на Тихия океан, ще се събуждаш нощем и ще се опитваш да чуеш разбиващите се вълни на родното Черно море. Дори да станеш един от многото, събуждащи се с гледка към Статуята на свободата, ще ти липсва възможността да се събудиш и да видиш някой роден паметник - на Левски или Ботев. Дори да отидеш да живееш на края на света, да постигнеш мечтата си, да се реализираш, да си намериш половинка с чуждестранен произход, ще ти липсват ароматът на Розовата долина, дъхът на българската история, дебрите на Рила и Пирин, духът на българите, прагът на родния дом. Всичко ще ти липсва - до последната дупка на улицата, до последния боклук в градинката. И ще видиш колко много смисъл ще намериш в строфите:

"Аз съм българче.

Обичам наш`те планини зелени.

Българин да се наричам,

първа радост е за мене."  

На България! 

Моя бедна Родино, моя майко велика,

не тъгувай за своите блудни чеда!

Накичи се напролет със синчец и иглика,

изправи гордо стройна снага.

Млади българи гонят мечтите си...

Бурен вятър на запад отвя

синовете и дъщерите ти

и от болка - ти тъжно запя.

Тъжно пеят селата безлюдни

и нивята, обрасли в трънак,

недоимък децата прокуди...

Ще ги видиш ли някога пак?

Оредяха дори градовете...

Там - комини фабрични стърчат,

онемели, с очи към небето,

те не дишат... Да, не димят.

Изправи се, понесла теглото

на предателства, гняв и лъжи,

отърси се, Родино, от злото -

своя трънен венец захвърли!

Не плачи. Те, децата ти, носят

част от твоето нежно небе,

къс море, вик на гларуси боси...

Любовта все към теб ги зове...

19.05.2012

И сякаш ...

И сякаш ти си крилете, с които политам между сградите... И сякаш ти ми направи хартиени ръце, които се подчиняват само на твоята воля... И сякаш падам всеки път, когато си далеч... И сякаш ти си цялото ми вдъхновение и цялата сила в душата ми... И сякаш един-единствен твоят образ ме държи жива... И сякаш умирам всеки път, когато те видя да се приближаваш... И сякаш не мога да дишам, когато не ме гледаш в очите... И сякаш светът е сив, когато не се смееш... И сякаш всичко казано за теб е прекалено обикновено, прекалено прозаично и празно... Сякаш думите нямат красноречието да опишат твоята същност... И сякаш аз само стоя и се взирам уморено в ръба на времето, чакайки да те зърна дори само за миг... И сякаш всичките мигове, в които за теб мечтаех нямат никакво значение, ако не си до мен... 

И сякаш Вечността е прекалено кратка, за да те обичам... И сякаш музиката е прекалено силна, за да чуеш, че те викам... И сякаш ти направи живота ми цветен... Сякаш ти направи от изстиналите пориви огън... И сякаш аз не знам как да ти кажа: „Искам те!”, а думите гърмят в мислите ми... И сякаш ръцете ти никога не спират да ме прегръщат, а всъщност си на другия край на Света... И сякаш всичко спира, когато не държиш ръката ми... И сякаш не мога да вярвам в друго, освен в теб... И сякаш ти си идола, пред когото прекланям светлината и лудостта си... Сякаш ти си дрогата, която тече в кръвта ми... И сякаш се нуждая от теб прекалено много, за да те имам... 

 И сякаш сянката ти се прокрадва безшумно през куплетите на нашата песен... И сякаш само аз мога да я видя... И сякаш нищо никога не е свършвало... И сякаш аз съм отново цяла... И сякаш отново мога да летя... И сякаш отново не ми е нужен въздух, за да живея... Сякаш отново с теб се храня и от теб пия живота си... И сякаш в моето без(д)умие намерих смелост да ти напиша това...

И сякаш ще те обичам вечно и завинаги...

Ами ти ?

Писмо до мама

 (Благодаря за всичко, мила мамо, и прости! ) 

 

До теб сега пиша, мила мамо,  
едно писмо от твоята дъщеря.
Не, няма повод, исках само
да ти кажа своето Благодаря.

Красива, нежна и така ефирна
(не наследих от теб този финес)
на вид си крехка, но си силна,
грижовно бдиш над нас до днес.

Аз моля те, поспри и почини си,
пощади се малко, ти си ми една.
Умора виждам в твоите зеници
и много болка носиш във душа.

Да, зная за какво те тегне мъка
и мен боли ме от тази съдба...
Животът много пъти ни разплака
и води с нас той своята борба.

Ала вървя до тебе и няма сила,
която да успее да ни раздели.
От мига, в който си ме родила,
орисала си ме да съм до теб, нали?

Аз много, много те обичам, мамо,
прости, че рядко казвам тези слова.
И ако днес добра съм, то е само -
от теб, защото наследила съм това.

Сега в деня, а също после в мрака
с прегръдка топла аз ще те даря.
Съзнавам, че стихът ми те разплака,
но с него казвам ти - Благодаря!

13.05.2012 

В деня на майката в по-голямата част от страните по света!



Честит празник на най-страхотната майка на света!

I'd rather be hated for who I am,

than loved for who I am not.   

 - Kurt Cobain

your smile makes me fly!

Стоиш пред мен и си вперил големите си кафяви очи в моите, усмихвайки се нежно. Потропваш лекичко с крак по земята, сякаш да покажеш нетърпението си да ти отговоря на въпроса, който ми зададе, като че ли, преди часове. А аз просто се усмихвам и от устните ми не излиза нито стон, нито звук. Как бих могла да отговоря на такъв въпрос?

Слънцето продължава и продължава да припича твърдата земя. Сами сме в парка и седим един срещу друг на една от многобройните пейки. Ръката е докоснала леко бедрото ми и аз усещам хиляди топли вълни да преминават през всяка една клетка на тялото ми. Взираш с в мен дълго и изпитателно. Чудиш се защо се бавя толкова много и не ти отговарям на толкова лесен въпрос. Виждам ъгълчетата на устните как постепенно се прибират и накрая усмивката ти гасне. Паникьосвам се. Губя самообладание. Търся помощ отнякъде. Слънцето се скрива зад едно облаче и така сянката ни обгръща. Започвам да се страхувам все повече.

- Нима не можеш да ми отговориш? - питаш ме отново и виждам ясно разочорованието както в очите ти, така и в гласа ти. Ръката ти се плъзга по бедрото ми и ти се отдръпваш с няколко сантиметра назад по пейката. Разстояние на болезнена тишина и напрежение ни разделя.

Мисля. Трябва да си възвърна говора и да ти кажа това, което знаех от самото начало и което трябваше да ти кажа. Никога не съм се съмнявала в отговора, но не успявах да намеря подходящите думи, за да ти го кажа. Вдишвам голяма глътка въздух и ти отговарям:

- Влюбих се в усмивката ти. Това беше първото нещо, което забелязах в теб и това е нещото, което и до сега ме кара да изтръпвам и да губя способността си да говоря. Когато се усмихнеш, коленете ми се подкосяват, ръцете ми започват да треперят, а на лицето ми цъфва тази усмивка, която само ти можеш да предизвикаш.

Гледам те. Изчаквам да кажеш нещо, но ти не го правиш. Виждам, че премисляш отговора ми. Сякаш след години се приближаваш отново към мен, обгръщаш ме с двете си ръце и ме целуваш нежно. Отново съм в рая. Отново не чувствам земята под краката ми. Отдръпваш се бавно и аз си отварям очите. И ето я отново - усмивката, в която се влюбих и в която се влюбвам всеки път, когато я видя. Моята усмивка.

Ставаш от пейката и хващаш ръката ми. Тръгваме по пътеката незнайно накъде. Водиш ме някъде. А мен не ме интересува къде отиваме. Стига да съм с теб и твоята усмивка - аз съм щастлива!

~посветено на Твоята усмивка! <3

поезия до края на света !

Поезията. Това е най-голямата ми любов към неодушевен предмет! <3

Балада за поета

Но ти ще останеш, Поете,

(избраник на тежка съдба).

Вулкан се таи във сърцето ти.

Заплашва да срине света,

през който минаваш самотен,

понесъл всемирната скръб.

През нощите виеш от болка,

а в утрото пак си на път.

И стихове пишеш не с думи,

а с дивия зов на кръвта.

И тръгват след тебе през джунглите -

с надежда да стигнат Върха.

И някои свършват безславно.

А други безславно пълзят.

Малцина след теб продължават.

На крачка е вече Върхът.

Но стигнал до него, разбираш;

не свършва дотука света.

Нагоре по-трудно се диша.

Нагоре ти трябват крила.

Там някъде, над синевата,

далечни звезди те зоват.

Политаш - с крила във душата.

След теб се надига

Върхът...

Елица Ангелова, otkrovenia.com

 

Поезията е може би най-страхотния начин да изразиш чувствата си не само към хората, които обичаш, но и чувства свързани с нашумели проблеми или трудности както в обществото на собствената ти държава, така и в света изобщо.

Прекланям се пред всички истински поети, които наистина МОГАТ да пишат качествена ПОЕЗИЯ. А не просто да римуват няколко думи, които са поставили ни в клин, ни в ръкав.

Защото едно е да пишеш стихотворения, а съвсем друго е да пишеш поезия!

Здрав дух в здраво тяло! ;)

Подготовката за лято 2012 - официално започната! Юпиии ^^

that's how the life goes on ...

В едно такова странно настроение съм. Вече съм на финалната права преди края на учебната година и се чувствам толкова изморена от всичко. И тук не визирам само контролни и учене. Прибирам се вкъщи толкова изтощена и то не защото съм имала трудни предмети през деня или контролни. Тези учители, тези крясъци по време на часовете, постоянната бдителност да не те намокрят от някъде ... Направо се чувствам изцедена.

А прибера ли се вкъщи, знам, че ме чакат още тооооолкова неща за вършене. Все пак - на финалната права съм. Уф.

Болят ме очите от съсредоточеност и от толкова четене. А главата ми направо ще се пръсне от напрежението, на което съм подложена ежедневно. И като капак на всичко като започнат някои хора да се превъзнасят и да се правят на важни - и вече се чудя само за това ли идват на училище?

Ох, много несмислен пост.

Искам вече да е лято! :/

Най-прекрасният портрет !

Да бях художник, бих те нарисувала,

стигат ми и само седем цвята,

а после нежно бих ти се любувала,

ще те сложа в рамка на стената.

На бялото платно ще те извая

и всички чувства вложила бих там,

ще те обрисувам, тъй както те мечтая –

със дива страст и огнен плам.

Душата ти е океан безбрежен –

без пристан, без остров за покой...

Понякога си див, а друг път нежен,

попивам те, като дъжд в летен зной.

А устните ти, ах, тези твои устни –

топли, жадни, тръпнещи от страст.

Като сок на праскова безумно вкусни,

подчиняват ме докрай на свойта власт...

Очите ти обаче как да нарисувам?!

Не намирам толкова красиви цветове.

Вглеждам се в тях дълбоко и потъвам

в чудновати, нови светове...

Опитах се да те нарисувам, обич моя!

Вложих цялата си любов и копнеж,

но в картина не можах да опиша пороя

от чувства, завладяли душата ми днес.

Затова просто наяве ще те обичам!

В сърцето си ще те рисувам с ярки цветове.

До безкрай като стих ще те сричам,

стих с послеслов: “На теб, любими, посветен!..."

06.05.2012
18:48