Да напуснеш България...

Да напуснеш България, значи да напуснеш себе си. И да започнеш да се луташ като скитник без дом, като човек без родина... няма да намериш покой.

Дори да изкачиш Еверест и да се почувстваш покорител на света, дивият дъх на родния Балкан ще ти липсва. Дори да си построиш палат на брега на Тихия океан, ще се събуждаш нощем и ще се опитваш да чуеш разбиващите се вълни на родното Черно море. Дори да станеш един от многото, събуждащи се с гледка към Статуята на свободата, ще ти липсва възможността да се събудиш и да видиш някой роден паметник - на Левски или Ботев. Дори да отидеш да живееш на края на света, да постигнеш мечтата си, да се реализираш, да си намериш половинка с чуждестранен произход, ще ти липсват ароматът на Розовата долина, дъхът на българската история, дебрите на Рила и Пирин, духът на българите, прагът на родния дом. Всичко ще ти липсва - до последната дупка на улицата, до последния боклук в градинката. И ще видиш колко много смисъл ще намериш в строфите:

"Аз съм българче.

Обичам наш`те планини зелени.

Българин да се наричам,

първа радост е за мене."  

На България! 

Моя бедна Родино, моя майко велика,

не тъгувай за своите блудни чеда!

Накичи се напролет със синчец и иглика,

изправи гордо стройна снага.

Млади българи гонят мечтите си...

Бурен вятър на запад отвя

синовете и дъщерите ти

и от болка - ти тъжно запя.

Тъжно пеят селата безлюдни

и нивята, обрасли в трънак,

недоимък децата прокуди...

Ще ги видиш ли някога пак?

Оредяха дори градовете...

Там - комини фабрични стърчат,

онемели, с очи към небето,

те не дишат... Да, не димят.

Изправи се, понесла теглото

на предателства, гняв и лъжи,

отърси се, Родино, от злото -

своя трънен венец захвърли!

Не плачи. Те, децата ти, носят

част от твоето нежно небе,

къс море, вик на гларуси боси...

Любовта все към теб ги зове...

19.05.2012