"One word frees us of all the weight and pain of life: That word is love." - Sophocles
"Attention is the most basic form of love; through it we bless and are blessed." - John Tarrant
"We love because it's the only true adventure." - Nikki Giovanni
"Love is like quicksilver in the hand. Leave the fingers open and it stays. Clutch it, and it darts away." - Dorothy Parker
"Love is friendship set on fire." - unknown
"Love is an ideal thing, marriage a real thing." - Goethe
"To be in love is merely to be in a state of perceptual anesthesia." - H.L. Mencken
"Love is everything it's cracked up to be. That's why people are so cynical about it...It really is worth fighting for, risking everything for. And the trouble is, if you don't risk everything, you risk even more." - Erica Jong
"Sometimes love is stronger than a man's convictions." - Isaac Bashevis Singer
"Love is the master key that opens the gates of happiness." - Oliver Wendell Holmes
"Maybe love is like luck. You have to go all the way to find it." - Robert Mitchum
"Love stretches your heart and makes you big inside." - Margaret Walker
"Love has no awareness of merit or demerit; it has no scale... Love loves; this is its nature." - Howard Thurman
"Love is like war: Easy to begin but hard to end." - Anonymous
"Love consists in this, that two solitudes protect and touch and greet each other." - Rainer Maria Rilke
"Where love is, no room is too small." - Talmud
"Loves makes your soul crawl out from its hiding place." - Zora Neale Hurston
"Love is the irresistible desire to be irresistibly desired." - Mark Twain
"Love is more than three words mumbled before bedtime. Love is sustained by action, a pattern of devotion in the things we do for each other every day." - Nicholas Sparks
"To love is to receive a glimpse of heaven." - Karen Sunde
"A love song is just a caress set to music." - Sigmund Romberg
"Love is an act of endless forgiveness, a tender look which becomes a habit." - Peter Ustinov
"Love is like a violin. The music may stop now and then, but the strings remain forever." - unknown
"Love is the only sane and satisfactory answer to the problem of human existence." - Erich Fromm
"In the final analysis, love is the only reflection of man's worth." - Bill Wundram, Iowa Quad Cities Times
"Love doesn't make the world go round, love is what makes the ride worthwhile." - Elizabeth Browning
"Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong;
And I am Marie of Roumania."
- Dorothy Parker
"To love is to suffer. To avoid suffering one must not love. But then one suffers from not loving. Therefore to love is to suffer, not to love is to suffer. To suffer is to suffer. To be happy is to love. To be happy then is to suffer. But suffering makes one unhappy. Therefore, to be unhappy one must love, or love to suffer, or suffer from too much happiness. I hope you're getting this down."
- Woody Allen,
2009/12/19
любов?
Love?
"Love is always patient and kind. It is never jealous. Love is never boastful or conceited. It is never rude or selfish. It does not take offense and is not resentful."
'A walk to remember'
Един ден любовта попитала приятелството "Защо те има след като аз съществувам?" ...а Приятелството отговорило: 'За да донеса усмивката там... където ти остави сълзи.'
*извадено от обща хронология
Любовта е чудо. Аз вярвам в чудеса.
"Love is always patient and kind. It is never jealous. Love is never boastful or conceited. It is never rude or selfish. It does not take offense and is not resentful."
'A walk to remember'
Един ден любовта попитала приятелството "Защо те има след като аз съществувам?" ...а Приятелството отговорило: 'За да донеса усмивката там... където ти остави сълзи.'
*извадено от обща хронология
Любовта е чудо. Аз вярвам в чудеса.
2009/12/17
не съм видяла мъка, не съм видяла и смърт, не съм виждала мизерия, тежък живот, купища проблеми. не съм ставала свидетел на страданието на хората, на разбити мечти, на сърца на купчина пепел. не съм изпитвала чужда ръка върху себе си, не са били свръх груби с мен. имам и майка и баща, които ме обсипват с много грижи и любов. в семейството ми няма интриги, никой от родителите ми няма любовници. не съм израстнала в сиропиталище, сама в света. но не и израстнах при родителите си. от душевни рани свързани с приятели съм страдала, но винаги съм имала поне един човек до мен, независимо дали физически е бил до мен или просто психически. самотна съм се чувствала само това лято, което кажи речи го прекарах сама, без никого. и какво от това? човек въобще не трябва дори да се замисля какви проблеми може да има една проста тъпа 15годишна пикла. кви проблеми може да има? все още е до полата на майка си, разчита на баща си, има покрив над главата си, обгрижена е от много любов. какво разбира тя от проблеми? къде се бърка въобще в животът на другите? защо, по дяволите, се опитва да помага, като нито разбира от нещата за възрастните, нито нищо? да кажеш, че е усетила ударите на съдбата върху гърба си, да е страдала от разбито сърце, айде тогава можеш да приемеш това, че ти си бърка в живота и се опитва по НЯКАКЪВ начин да ти помогне. но ти не виждаш самия смисъл на моите действия, който се крие зад всички думи, нали? обичам те. как искаш да ти го кажа? искам да си щастлив и това, че ми говориш толкова песиместични неща не ме навежда на мисълта, че си щастлив. знам, всеки има проблеми, но винаги може да се намери рамо, на което да излееш всичко. защо не искаш да приемеш моето рамо? нима времето и разстоянието изтриха малкото, но прекрасните, моменти, които прекарахме заедно? нима забрави всичките думи, които изписвахме до късно през нощта? всичките мили слова и всичките неща, които останаха неизречени между нас?
и след всичко ще ми остане само една единствена голяма кутия, пълна с 23 писма - по едно за всеки месец от нашето познание. и този месец ще напиша 24-тото - последното. и ще затворя още една страница от живота ми. за съжаление.
I wish you knew :
How many days I have spent waiting for you.
How many nights i turned into days thinking about you.
How many moments i have spent hoping to see you.
How many times I have dreamed without any outcome.
And for what? For only one simple 'goodbye' . . .
to do or not to do?
изправена съм пред труден избор. намирам се на един кръстопът. да се опитам ли още веднъж да оправя отношенията ни, въпреки че той очевидно не иска да това или просто да обърна тази страница от живота ми и да я заровя в съзнанието си, но като красив мимолетен спомен?
2009/12/16
милата ми родина.
БЪЛГАРИЯ
До днес не съм ти казвал… А много те обичам.
И въпреки… Безкрайно… От малък… Все така…
И точно за това, че паднала си ничком.
И тялото ти тъпчат чуждите крака.
Не се отчайвай, моя! Усмихвай се, прекрасна.
Единствена за мене. Мой смисъл. Мой живот.
Звездата още свети… Виж… Горе… Не угасна.
Вдигни се… Изправи се… Измъчен мой народ.
Все някога ще дойде за теб по-друго време.
Било е и по-тежко… Болеше… Издържа.
Кой знамето ти славно могъл би да отнеме.
Кой името ти древно затрупал би с лъжа.
Неповторима моя… Недей да се страхуваш…
И семена и кости погребани са тук.
Отново ще поникнеш… И все ще съществуваш…
Във малката ми внучка и малкия ми внук.
Недялко Йорданов
нали знаете, че хората казват, че разбираш колко ценно ти е дадено нещо, едва когато го изгубиш? мисля, че това не във всички случаи е вярно. например. аз още преди да напусна българия, знаех колко е красива, знаех колко много я обичам, колко я ценя, колко я тача. беше ми като втора майка. издържала толкова време на какви ли не хули, лъжи и клевети, на болка и мъка, на много години подтисниченство, робство. знаех всичко това. разбирах го. и това правеше любовта ми към родината ми още по-силна и по-голяма. но сега, когато съм толкова далеч от нея, изпитвам нещо друго. все още я има тази безсловна любов и почит. все още се възхищавам на абсолютно всички българско. но сега се появи и нещо ново. една липса. липсва ми българия. липсват ми птичите песни, които ще споходят твои път, където и да се намираш. липсват ми обширните гори, които са приютили в прегръдките си и животни, и растения. липсват ми дълбоките реки, извор на нов живот. липсват ми многобройните китни градини в къщите, където живеят възрастни хора. липсва ми смехът на многото весели дечица в парка. липсват ми обширните поля, на които не можеш да видиш края. липсва ми мириса на току що разцъфнало дръвче след дългата зима. липсва ми полетът на многото снежинки. липсват ми всички български работи...
носталгията е непоносима, хора. но вие това няма да го разберете, докато не се окажете някъде много далеч, отвъд границите на така милата ми родина. чак тогава ще можете да намерите смисъла на думите ми. и, много ви моля, оценете България докато сте още в нея, докато имате възможност да се наслаждавате на всичко това не само в спомените си, а и в реалността. и, ако обичате, направете го сега, заради мен. =]
До днес не съм ти казвал… А много те обичам.
И въпреки… Безкрайно… От малък… Все така…
И точно за това, че паднала си ничком.
И тялото ти тъпчат чуждите крака.
Не се отчайвай, моя! Усмихвай се, прекрасна.
Единствена за мене. Мой смисъл. Мой живот.
Звездата още свети… Виж… Горе… Не угасна.
Вдигни се… Изправи се… Измъчен мой народ.
Все някога ще дойде за теб по-друго време.
Било е и по-тежко… Болеше… Издържа.
Кой знамето ти славно могъл би да отнеме.
Кой името ти древно затрупал би с лъжа.
Неповторима моя… Недей да се страхуваш…
И семена и кости погребани са тук.
Отново ще поникнеш… И все ще съществуваш…
Във малката ми внучка и малкия ми внук.
Недялко Йорданов
нали знаете, че хората казват, че разбираш колко ценно ти е дадено нещо, едва когато го изгубиш? мисля, че това не във всички случаи е вярно. например. аз още преди да напусна българия, знаех колко е красива, знаех колко много я обичам, колко я ценя, колко я тача. беше ми като втора майка. издържала толкова време на какви ли не хули, лъжи и клевети, на болка и мъка, на много години подтисниченство, робство. знаех всичко това. разбирах го. и това правеше любовта ми към родината ми още по-силна и по-голяма. но сега, когато съм толкова далеч от нея, изпитвам нещо друго. все още я има тази безсловна любов и почит. все още се възхищавам на абсолютно всички българско. но сега се появи и нещо ново. една липса. липсва ми българия. липсват ми птичите песни, които ще споходят твои път, където и да се намираш. липсват ми обширните гори, които са приютили в прегръдките си и животни, и растения. липсват ми дълбоките реки, извор на нов живот. липсват ми многобройните китни градини в къщите, където живеят възрастни хора. липсва ми смехът на многото весели дечица в парка. липсват ми обширните поля, на които не можеш да видиш края. липсва ми мириса на току що разцъфнало дръвче след дългата зима. липсва ми полетът на многото снежинки. липсват ми всички български работи...
носталгията е непоносима, хора. но вие това няма да го разберете, докато не се окажете някъде много далеч, отвъд границите на така милата ми родина. чак тогава ще можете да намерите смисъла на думите ми. и, много ви моля, оценете България докато сте още в нея, докато имате възможност да се наслаждавате на всичко това не само в спомените си, а и в реалността. и, ако обичате, направете го сега, заради мен. =]
какви мисли може да породи един сън?
сънувах странен сън. не че беше нещо фантастично, магическо или още по-малко необикновено. просто сънувах една бъдеща, да се надяваме, сцена, която обаче остави очите ми обезводнени на сутринта.
беше слънчев летен ден. като обикновен горещината издебваше търпеливо зад хълма, където слънцето все още се криеше преди да се покаже отново на света. сънувах собственото си събуждане и как веднага след като отворих клепачи как осъзнах къде съм и с кого съм. грабнах все още затоплената ми възглавница и ударих спящото момиче в спалния чувал до мен. да, точно така. сънувах, че йоко, диди, дуки и бо са ми дошли на гости тук, в кипър. че цяла нощ сме си разкавали стари истории, заливайки се от смях и ядейки до пръсване шоколад милка. момичето, което ударих беше бо. с нейния звънлив глас тя ми изкрещя 'ти нормална ли си?!? колко е часа, по дяволите?!?', а от тези думи последва само още един удар. и другите момичета се събудиха. започна един епичен бой с възглавници, който завърши отново върху спалните ни чували. дишахме тежко за кратко време, докато не чухме как майка ми вика от другата стая, че палачинките са готови. изведнъж усетихме един вълчи глад и с неочакван прилив на сили се заблъскахме към вратата. все още по пижами ние се появихме пред голямата купчина от палачинки. излапахме набързо по двайсетина всяка една и след кратко оправяне заведох момичетата на моето място. на мястото, където прекарах лятото си, мислейки за тях. седяхме там много време, плачейки, докато им разказвах как самата аз съм плакала там не един, или два пъти. след това отидохме да си вземем сладолед, сякаш предишния шоколад не ни беше достатъчен. после ги заведох в училището ми, показах им къде се запознах с Мария, Рафа, Ел, Елия и Елени, къде с румънката от моя клас обсъждаме историите си, къде съм седяла много пъти сама, слушайки музика, защото не съм имала желание да ида с кипърските ми приятелки. показах им къде се запознах с иво, който такива проблеми продължава да ми създава. къде се смях с деси и христина. къде карах физическо до припадък. всичкия ми нов живот им показах, с идеята да са отново до мен, както в доброто старо време.
досега не съм имала такъв сън. сънувах и миналото си, и бъдещето си /надявам се, де/.
беше слънчев летен ден. като обикновен горещината издебваше търпеливо зад хълма, където слънцето все още се криеше преди да се покаже отново на света. сънувах собственото си събуждане и как веднага след като отворих клепачи как осъзнах къде съм и с кого съм. грабнах все още затоплената ми възглавница и ударих спящото момиче в спалния чувал до мен. да, точно така. сънувах, че йоко, диди, дуки и бо са ми дошли на гости тук, в кипър. че цяла нощ сме си разкавали стари истории, заливайки се от смях и ядейки до пръсване шоколад милка. момичето, което ударих беше бо. с нейния звънлив глас тя ми изкрещя 'ти нормална ли си?!? колко е часа, по дяволите?!?', а от тези думи последва само още един удар. и другите момичета се събудиха. започна един епичен бой с възглавници, който завърши отново върху спалните ни чували. дишахме тежко за кратко време, докато не чухме как майка ми вика от другата стая, че палачинките са готови. изведнъж усетихме един вълчи глад и с неочакван прилив на сили се заблъскахме към вратата. все още по пижами ние се появихме пред голямата купчина от палачинки. излапахме набързо по двайсетина всяка една и след кратко оправяне заведох момичетата на моето място. на мястото, където прекарах лятото си, мислейки за тях. седяхме там много време, плачейки, докато им разказвах как самата аз съм плакала там не един, или два пъти. след това отидохме да си вземем сладолед, сякаш предишния шоколад не ни беше достатъчен. после ги заведох в училището ми, показах им къде се запознах с Мария, Рафа, Ел, Елия и Елени, къде с румънката от моя клас обсъждаме историите си, къде съм седяла много пъти сама, слушайки музика, защото не съм имала желание да ида с кипърските ми приятелки. показах им къде се запознах с иво, който такива проблеми продължава да ми създава. къде се смях с деси и христина. къде карах физическо до припадък. всичкия ми нов живот им показах, с идеята да са отново до мен, както в доброто старо време.
досега не съм имала такъв сън. сънувах и миналото си, и бъдещето си /надявам се, де/.
2009/12/05
Радостните времена в края на годината
Ето че пристигна отново Декември
с мирис на имел и борови иглички.
Помахай щастливо на есенния Ноември
след година ще го видим отново всички.
Не бива да тъжим за отминалата есен.
Зимни игри ни очакват някъде там.
Нека деня да започнем с весела песен.
Коледно време настана! Не бъди сам...
Погледни многото лампички цветни
как присветкват в танц прекрасен.
И как борови иглички кокетни
нашепват песни в глас сладкогласен.
Весело се усмихва и луната дори
с приятелките ѝ – звездите златни.
И никой за нищо няма да те укори
дори и особите най-знатни.
Защото ни предстоят весели дни,
изпълнени с много щастие, любов
и прекрасни зимни детски игри,
последната наша вечна любов.
05.12.2009
23:44
с мирис на имел и борови иглички.
Помахай щастливо на есенния Ноември
след година ще го видим отново всички.
Не бива да тъжим за отминалата есен.
Зимни игри ни очакват някъде там.
Нека деня да започнем с весела песен.
Коледно време настана! Не бъди сам...
Погледни многото лампички цветни
как присветкват в танц прекрасен.
И как борови иглички кокетни
нашепват песни в глас сладкогласен.
Весело се усмихва и луната дори
с приятелките ѝ – звездите златни.
И никой за нищо няма да те укори
дори и особите най-знатни.
Защото ни предстоят весели дни,
изпълнени с много щастие, любов
и прекрасни зимни детски игри,
последната наша вечна любов.
05.12.2009
23:44
...
ЩАСТИЕ
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...
Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..
Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?
Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...
Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
Недялко Йорданов <3
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...
Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..
Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?
Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...
Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
Недялко Йорданов <3
2009/12/02
декември.
Dhjetor
December
ديسمبر
Desember
Снежань
Tháng Mười Hai
Decembro
Δεκέμβριος
Detsember
דצמבר
דעצעמבער
Nollaig
Diciembre
Dicembre
Desembre
12月
12월
Decembris
Gruodis
Disember
Diċembru
Dezember
یدلایمخیرات دسامبر
Grudzień
Dezembro
Decembrie
Декабрь
Децембар
Desemba
Disyembre
ธันวาคม
Aralık
Rhagfyr
Грудень
Joulukuu
Décembre
दिसम्बर
Prosinac
ДЕКЕМВРИИИИИИИИИИИИИИ!
НАЙ–СЕТНЕ! НАЙ–СЕТНЕ!
лампички. сняг. елхи. хубава атмосфера. дом. топло. студено. прегръдки. желания. чудеса. вяра. роднини и приятели, които не си виждал от векове. мили думи. хванати ръце. общи усилия. сплотеност. дядо коледа. КОЛЕДАААААААААААА!
ааа *разтапя се* <3333333333
любимият ми месец. най-накрая.
2009/11/29
щастието днес.
какво ще кажеш да бъдем щастливи днес?
ще изям един шоколад, само за мен! никой друг не може да ми го пипа, ясно ли е?
ще отворя на някоя произволна страница на книга, която отдавна не съм чела.
ще слушам музиката, която преди ме правеше щастлива.
ще си пиша с човек, с когото съм имала страшно красиви моменти преди.
ще кажа 'здрасти' на някой непознат по улицата.
ще дръпна пердетата на прозорците в стаята ми, за да влязат щастливите лъчи на слънцето.
ще рисувам с водни боички черти, балончета, цветленца като малко дете.
ще гледам коледен филм.
ще си пиша с 10 хора, които обичам, надявайки се всичко при тях да е добре.
ще си помисля за 10 неща, които ме карат да се усмихна.
ще си спомня 5 случки, в които корема ме е болял от смях.
ще простя на някого, когото ме е наранил.
и всичко това само в един единствен ден! животът е магия, която трябва да се изживее всяка минута, всяка секунда. да се впуснем в тази магия, хора, защото определено се заслужава всичко. дори и понякога даровете му да не ни харесват и да ни натъжават, трябва да приемем животът, такъв какъвто е - изпълнен с много приключения, които очакват да бъдат открити.
усмихни се!
it's only love.
'Τώρα που γυρνάς τη γη χωρίς εμένα
βάζω τα όνειρα να ζουν και να μιλούν για σένα
Όσο προχωράς κι αλλάζεις πάλι σχήμα
βρες το δρόμο προς τα δω να κάνεις ένα βήμα'
'Έλα να φτιάξουμε μαζί απ' την αρχή το δρόμο
η αγάπη κλείνει τις πληγές αμα της δώσεις χρόνο
Η αγάπη κλείνει τις πληγές αμα της δώσεις χρόνο
και περιμένει όπως κι εγώ ένα σου χάδι μόνο'
'When I fall in love it will be forever
Or I'll never fall in love
In a restless world like this is
Love is ended before it's begun
And too many moonlight kisses
Seem to cool in the warmth of the sun'
'It's only love and that is all,
Why should I feel the way I do?
It's only love, and that is all,
but it's so hard loving you.'
βάζω τα όνειρα να ζουν και να μιλούν για σένα
Όσο προχωράς κι αλλάζεις πάλι σχήμα
βρες το δρόμο προς τα δω να κάνεις ένα βήμα'
'Έλα να φτιάξουμε μαζί απ' την αρχή το δρόμο
η αγάπη κλείνει τις πληγές αμα της δώσεις χρόνο
Η αγάπη κλείνει τις πληγές αμα της δώσεις χρόνο
και περιμένει όπως κι εγώ ένα σου χάδι μόνο'
'When I fall in love it will be forever
Or I'll never fall in love
In a restless world like this is
Love is ended before it's begun
And too many moonlight kisses
Seem to cool in the warmth of the sun'
'It's only love and that is all,
Why should I feel the way I do?
It's only love, and that is all,
but it's so hard loving you.'
always love.
защото животът ни е побран в онези малки моменти, ...
... онези безумни пориви, ...
... онези тихи усмивки, ...
... онези първи целувки, ...
... онези споделени мигове, ...
... онези среднощни разговори, ...
... онези пеперудки, влезли с взлом, ...
... онези думи, които ни е трудно да изречем и ...
... онези думи, които имаме нужда да повтаряме всеки ден, ...
... онази ръка в твоята, ...
... онези приказни дни, ...
... онези два погледа, ...
... когато всичко е любов.
извадено от блога на 'Влюбена в мечтите'
прекрасно нещо ... прекрасно ...
2009/11/21
ограждения ... думи ... пориви ...
[11/20/2009 13:38:32][X] каза: човек понякога наистина не предполага от къде ще се появи щастието
[11/20/2009 13:39:12] [X] каза: и как само с повдигането на погледа можеш да се сблъскаш с него...
[11/20/2009 13:39:30] [X] каза: и как хората сме толкова глупави, че понякога избираме да запазим малкото ни останало
[11/20/2009 13:40:05] [X] каза: а не да се доверим на това щастие и че не можем да осъзнаем, че дори да се загуби понякога, то винаги ще е там
[11/20/2009 13:40:07] [X] каза: ....
[11/20/2009 13:40:31] [X] каза: и колкото е тъпо, че избираме себе си пред нещото, което ни кара да се чувстваме добре въпреки всичко
[11/20/2009 13:40:51] [X] каза: и се ненавиждам, че избрах себе си пред всичко което изпитвам и чувствам
[11/20/2009 13:40:57] [X] каза: но някъде прочетох че:
[11/20/2009 13:41:10] [X] каза: не е трудно да направиш избор, по-трудно е да живееш с него
[11/20/2009 13:41:28] [X] каза: понякога хората спират да говорят, защото думите свиват чувствата и емоциите
[11/20/2009 13:41:42] [X] каза: карат ги да изглеждат дребни и по-маловажни отколкото са
[11/20/2009 13:41:58] [X] каза: защото само един човек, който говори за тях и ги изпитва знае калко са силни
[11/20/2009 13:42:12] [X] каза: а думите ми ... те слагат бариери, граници на чувствата
[11/20/2009 13:42:23] [X] каза: ограничават ги максимално
[11/20/2009 13:42:29] [X] каза: а всъщност чувствата са безкрайни
[11/20/2009 13:42:42] [X] каза: и четейки хронологията ни осъзнах
[11/20/2009 13:42:56] [X] каза: как съм слагала прегради на това, което изпитвам
[11/20/2009 13:43:02] [X] каза: чрез всички думи
[11/20/2009 13:43:12] [X] каза: ограничавала съм ги по някакъв начин
[11/20/2009 13:43:24] [X] каза: може би за това спрях да говоря и за това не бих започнала отново
[11/20/2009 13:43:49] [X] каза: не искам да говоря, защото говрейки все едно премахвам блясъка, който излъчват тези чувства в моите очи
[11/20/2009 13:44:24] [X] каза: и говорейки нон-стоп как се чувствам, какво изпитвам, защо те обичам и защо ми липсваш ... по този начин някак си всичко изглежда по-сухо, по-неточно
[11/20/2009 13:44:38] [X] каза: явно не мога да говоря, да описвам достатъчно добре
[11/20/2009 13:44:45] [X] каза: и да ... за това спрях да говоря
[11/20/2009 13:45:15] [X] каза: защото искам да запазя всичко, което чувствам неопетнено от тези думи-слагащи-ограничения
[11/20/2009 13:45:51] [X] каза: искам да те запазя в себе си... да ме караш да се усмихвам всеки път, в който се сещам дори и за неприятните моменти
[11/20/2009 13:46:04] [X] каза: искам тези спомени да ме прегръщат всеки път, когато имам нужда
[11/20/2009 13:46:19] [X] каза: искам да знаеш, че всичко което говорих през всички тези месеци
[11/20/2009 13:46:31] [X] каза: всичко е още живо в мен и си е там... никъде не е заминало
[11/20/2009 13:46:47] [X] каза: и това пламъче все още гори така силно и ще се стреми да бъде забелязано
[11/20/2009 13:47:14] [X] каза: просто искам да запазя всичко за мен, защото всъщност май само аз мога да го усетя наистина :]
[11/20/2009 13:48:08] [X] каза: и наистина .. не знам защо изписах всичко това, още повече, че ти дори не си на линия, за да гo прочетеш
[11/20/2009 13:48:47] [X] каза: и се надявам в скоро време да се засечем, защото имам да ти казвам още много неща ..
[11/20/2009 13:49:11] [X] каза: и не бих искала всичките ми думи да останят глухи във вечността
п.с. няма да пиша нищо друго, защото отново ще огранича всичко . . .
[11/20/2009 13:39:12] [X] каза: и как само с повдигането на погледа можеш да се сблъскаш с него...
[11/20/2009 13:39:30] [X] каза: и как хората сме толкова глупави, че понякога избираме да запазим малкото ни останало
[11/20/2009 13:40:05] [X] каза: а не да се доверим на това щастие и че не можем да осъзнаем, че дори да се загуби понякога, то винаги ще е там
[11/20/2009 13:40:07] [X] каза: ....
[11/20/2009 13:40:31] [X] каза: и колкото е тъпо, че избираме себе си пред нещото, което ни кара да се чувстваме добре въпреки всичко
[11/20/2009 13:40:51] [X] каза: и се ненавиждам, че избрах себе си пред всичко което изпитвам и чувствам
[11/20/2009 13:40:57] [X] каза: но някъде прочетох че:
[11/20/2009 13:41:10] [X] каза: не е трудно да направиш избор, по-трудно е да живееш с него
[11/20/2009 13:41:28] [X] каза: понякога хората спират да говорят, защото думите свиват чувствата и емоциите
[11/20/2009 13:41:42] [X] каза: карат ги да изглеждат дребни и по-маловажни отколкото са
[11/20/2009 13:41:58] [X] каза: защото само един човек, който говори за тях и ги изпитва знае калко са силни
[11/20/2009 13:42:12] [X] каза: а думите ми ... те слагат бариери, граници на чувствата
[11/20/2009 13:42:23] [X] каза: ограничават ги максимално
[11/20/2009 13:42:29] [X] каза: а всъщност чувствата са безкрайни
[11/20/2009 13:42:42] [X] каза: и четейки хронологията ни осъзнах
[11/20/2009 13:42:56] [X] каза: как съм слагала прегради на това, което изпитвам
[11/20/2009 13:43:02] [X] каза: чрез всички думи
[11/20/2009 13:43:12] [X] каза: ограничавала съм ги по някакъв начин
[11/20/2009 13:43:24] [X] каза: може би за това спрях да говоря и за това не бих започнала отново
[11/20/2009 13:43:49] [X] каза: не искам да говоря, защото говрейки все едно премахвам блясъка, който излъчват тези чувства в моите очи
[11/20/2009 13:44:24] [X] каза: и говорейки нон-стоп как се чувствам, какво изпитвам, защо те обичам и защо ми липсваш ... по този начин някак си всичко изглежда по-сухо, по-неточно
[11/20/2009 13:44:38] [X] каза: явно не мога да говоря, да описвам достатъчно добре
[11/20/2009 13:44:45] [X] каза: и да ... за това спрях да говоря
[11/20/2009 13:45:15] [X] каза: защото искам да запазя всичко, което чувствам неопетнено от тези думи-слагащи-ограничения
[11/20/2009 13:45:51] [X] каза: искам да те запазя в себе си... да ме караш да се усмихвам всеки път, в който се сещам дори и за неприятните моменти
[11/20/2009 13:46:04] [X] каза: искам тези спомени да ме прегръщат всеки път, когато имам нужда
[11/20/2009 13:46:19] [X] каза: искам да знаеш, че всичко което говорих през всички тези месеци
[11/20/2009 13:46:31] [X] каза: всичко е още живо в мен и си е там... никъде не е заминало
[11/20/2009 13:46:47] [X] каза: и това пламъче все още гори така силно и ще се стреми да бъде забелязано
[11/20/2009 13:47:14] [X] каза: просто искам да запазя всичко за мен, защото всъщност май само аз мога да го усетя наистина :]
[11/20/2009 13:48:08] [X] каза: и наистина .. не знам защо изписах всичко това, още повече, че ти дори не си на линия, за да гo прочетеш
[11/20/2009 13:48:47] [X] каза: и се надявам в скоро време да се засечем, защото имам да ти казвам още много неща ..
[11/20/2009 13:49:11] [X] каза: и не бих искала всичките ми думи да останят глухи във вечността
п.с. няма да пиша нищо друго, защото отново ще огранича всичко . . .
2009/11/20
^.^
'you are my inspiration.the only reason because of which i am continuing to write my stories.you appeared in my life like meteor and you changed it with your first word, said to me.because of you i want to go to school.you will ask me why. well, because when we are talking you are saying a lot of things behind the words.i wake with smile on my face, because i know that i will see you again.you inspire me.'
леле, това е най-милото нещо, което са ми казвали <3 Благодаря ти страшно много. ^.^
леле, това е най-милото нещо, което са ми казвали <3 Благодаря ти страшно много. ^.^
2009/11/16
BOOOKS!
бях длъжна да отбележа този факт в отделна публикация. прекалено е важно за мен, за да го свържа с миналата.
реших новата страница, промяната към която се стремя, да я започна с ... нова книга.
изборът ми се спря на 'The Host' by Стефани Майър. Така или иначе отдавна се канех да я прочета, какво по-подходящо време от сега?
още един ден, отминал в живота ми.
пролетта и лятото - животът
есента - мисленето
зимата - у дома
да ви кажа честно това е много правилно. много. сигурна съм само и единствено за есента, тъй като тя ми беше много мисловна. xD пролетта наистина беше много жива, но лятото не беше толкова енергично, колкото исках да бъде. а колкото до зимата - ами не знам все още, времето ще покаже.
днес беше изключително exciting ден. може би това е първият ден в новото ми училище, през който се чувствах отново докосвана от някакви радостни чувства.
сутринта беше като всяка понеделска утрин. не съм ставала с усмивка на уши, опитваща се сама да си докажа, че денят може и да бъде хубав. както обикновено прекалено сънена тръгнах за училище. наистина високо усилената музика, която бучеше в ушите ми ме разсъни малко или много, но съм длъжна да отбележа, че не беше достатъчно. на всичкото отгоре пристигнах в последната минута и за малко да закъснея. мда, обичайното започване на седмицата. nothing new. както всеки понеделник първи час имах физическо. и точно първия час се проявиха първите признаци за нещо по-необикновено. след десетте обиколки на салона учителя ни зарадва с новината, че днес ще играем на щафета. никога не съм си падала по спорта, но точно щафета я обичам открай време. както се оказа по-късно, на повечето момичета от групата ми също им харесваше. затова първият час беше учудващо забавен. след това имахме икономия и имахме контролно, което аз не правих, тъй като съм само слушателка. lucky girl, a? xD е, мда .. следващия час имахме химия, но правихме някакви опити и беше в известен смисъл интересно. никога не съм я харесвала тая химия. xD след това имахме И.Т и се запознахме с нова програма, което определено не беше нещо супер интересно. и след това дойдоха големите изненади. изкараха ни навън пред училището, където ни чакаха около тридесетина автобуса. отидох до румънката от моя клас, с която предимно си общувам, тъй като и тя не знае добре езика (караме си го на английски xD), и тя ми каза, че ще ходим до Никосия (столицата)на протест. Ахнах. Това беше първият протест в живота ми. Тъй като румънката не знаеше за какво точно ще протестираме, отидох при едно друго момиче и я попитах. Оказа се, че съм недоволна от това, че държавата е разделена на две - гръцка и турска част. Е, какво да ви кажа. Отидохме ние на центъра и ни раздадоха едни плакати. Започнахме да викаме и да размахваме плакатите. Да ви кажа не мисля, че постигнахме някакъв голям успех, въпреки че се бяхма събрали всички ученици от нашата гимназия и от всичките гимназии в Никосия. Сигурно бяхме поне 5000 души. о.О След като се върнхаме обратно в училището, подтикнати от стачката, всички решиха да си направят и ученическа стачка, за да нямаме повече часове до края на деня. не е нужно да казвам, че намеренията им бяха скоро усуетени от даскалите, макар и с доста трудности. xD ние децата сме доста по-единни от възрастните, което се доказа и днес. нямахме часове, така или иначе. xD а след училище едно момиче и едно момче от моя клас се сбиха *рофл* мдам, беше жалка картинка, но трябваше да се отбележи. не мога да ви кажа за какво се сбиха, но мисля, че беше за това, че момчето беше хвърляло чантата на момичето на протеста. *рофл* мдам, детски истории....
very exciting day.
есента - мисленето
зимата - у дома
да ви кажа честно това е много правилно. много. сигурна съм само и единствено за есента, тъй като тя ми беше много мисловна. xD пролетта наистина беше много жива, но лятото не беше толкова енергично, колкото исках да бъде. а колкото до зимата - ами не знам все още, времето ще покаже.
днес беше изключително exciting ден. може би това е първият ден в новото ми училище, през който се чувствах отново докосвана от някакви радостни чувства.
сутринта беше като всяка понеделска утрин. не съм ставала с усмивка на уши, опитваща се сама да си докажа, че денят може и да бъде хубав. както обикновено прекалено сънена тръгнах за училище. наистина високо усилената музика, която бучеше в ушите ми ме разсъни малко или много, но съм длъжна да отбележа, че не беше достатъчно. на всичкото отгоре пристигнах в последната минута и за малко да закъснея. мда, обичайното започване на седмицата. nothing new. както всеки понеделник първи час имах физическо. и точно първия час се проявиха първите признаци за нещо по-необикновено. след десетте обиколки на салона учителя ни зарадва с новината, че днес ще играем на щафета. никога не съм си падала по спорта, но точно щафета я обичам открай време. както се оказа по-късно, на повечето момичета от групата ми също им харесваше. затова първият час беше учудващо забавен. след това имахме икономия и имахме контролно, което аз не правих, тъй като съм само слушателка. lucky girl, a? xD е, мда .. следващия час имахме химия, но правихме някакви опити и беше в известен смисъл интересно. никога не съм я харесвала тая химия. xD след това имахме И.Т и се запознахме с нова програма, което определено не беше нещо супер интересно. и след това дойдоха големите изненади. изкараха ни навън пред училището, където ни чакаха около тридесетина автобуса. отидох до румънката от моя клас, с която предимно си общувам, тъй като и тя не знае добре езика (караме си го на английски xD), и тя ми каза, че ще ходим до Никосия (столицата)на протест. Ахнах. Това беше първият протест в живота ми. Тъй като румънката не знаеше за какво точно ще протестираме, отидох при едно друго момиче и я попитах. Оказа се, че съм недоволна от това, че държавата е разделена на две - гръцка и турска част. Е, какво да ви кажа. Отидохме ние на центъра и ни раздадоха едни плакати. Започнахме да викаме и да размахваме плакатите. Да ви кажа не мисля, че постигнахме някакъв голям успех, въпреки че се бяхма събрали всички ученици от нашата гимназия и от всичките гимназии в Никосия. Сигурно бяхме поне 5000 души. о.О След като се върнхаме обратно в училището, подтикнати от стачката, всички решиха да си направят и ученическа стачка, за да нямаме повече часове до края на деня. не е нужно да казвам, че намеренията им бяха скоро усуетени от даскалите, макар и с доста трудности. xD ние децата сме доста по-единни от възрастните, което се доказа и днес. нямахме часове, така или иначе. xD а след училище едно момиче и едно момче от моя клас се сбиха *рофл* мдам, беше жалка картинка, но трябваше да се отбележи. не мога да ви кажа за какво се сбиха, но мисля, че беше за това, че момчето беше хвърляло чантата на момичето на протеста. *рофл* мдам, детски истории....
very exciting day.
2009/11/15
какво научих?
Научих:
● че не можеш да накараш някой да те обича. Можеш само да бъдеш някой, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другия.
● че без значение колко те е грижа, на някои хора просто не им пука.
● че отнема години да изградиш доверие и само секунди да го разрушиш.
● че не е важно какво имаш в живота си, важното е кого имаш в живота си.
● че можеш да разчиташ на обаянието си около петнайсет минути. След това е по-добре да знаеш нещо.
● че не трябва да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да направят, а с най-доброто което ти можеш да направиш.
● че не е важно какво се случва с хората Важното е какво правят те по въпроса.
● че за секунда можеш да извършиш нещо, заради което ще те боли цял живот.
● че колкото и прецизно да режеш, винаги ще има две страни.
● че отнема много време да станеш човека който искаш да бъдеш.
● че е много по-лесно да реагираш вместо да помислиш.
● че трябва винаги да се разделяш с тези които обичаш с думи на любов. Може пък това да е последният път когато се виждате.
● че можеш да продължиш напред дълго, след като си решил че повече не можеш.
● че сме отговорни за това, което правим независимо какво чувстваме.
● че или контролираш отношението си към хората или то те контролира.
● че независимо колко страстна и буйна е една връзка отначало, страстта отминава и добре би било да има нещо друго да заеме мястото й.
● че герои са хората, които правят това което трябва се направи, когато трябва да се направи независимо от последствията.
● че да се научиш да прощаваш изисква практика.
● че има хора които искрено обичат, но просто не знаят как да го покажат.
● че парите са калпав начин да си мериш успеха.
● че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.
● че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята, ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.
● че понякога когато сме ядосани, имаме право да бъдем ядосани, но това не ни дава право да бъдем жестоки.
● че истинското приятелство продължава да расте дори през големи разстояния. Същото се отнася и за истинската любов.
● че понеже някой не те обича по начина, по който ти искаш да те обича, това не означава, че не те обича с цялото си сърце.
● че зрелостта много повече зависи от това какъв опит си придобил и какво си научил от него, и много по-малко от това колко рожденни дни си празнувал.
● че никога не трябва да казваш на дете, че мечтите му са невъзможни или странни. Малко неща са по-унизителни, а и каква трагедия би било, ако ти повярват.
● че семейството ти няма винаги да подкрепя. Може да изглежда странно, но хора с които не си роднина могат да се грижат за теб и да те обичат и да те научат отново да вярваш на хората. Семействата не са биологични.
● че колкото и добър приятел да ти е някой, той ще те наранява от време на време и трябва да му прощаваш за това.
● че не винаги е достатъчно да ти простят другите. Понякога трябва да се научиш
ти самият да си прощаваш.
● че независимо колко лошо ти е разбито сърцето, света не спира заради мъката ти.
● че произхода и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме, но не са отговорни за това кои ще станем.
● че понякога когато приятелите ми се карат, се налага да взема страна дори и да не искам.
● че само защото двама човека се карат не значи, че не се обичат. И че само защото не се карат, не значи че се обичат.
● че понякога трябва да поставиш човека преди неговите действия.
● че няма нужда да променяме приятелите си, ако разберем че приятелите се променят.
● че не трябва да бъдем толкова настоятелни, да открием някоя тайна. Тя може да промени живота ни завинаги.
● че двама човека могат да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно.
● че колкото и да се опитваш да защитиш децата си, все нещо ще ги нарани и това ще нарани и теб.
● че има много начини да се влюбиш и да останеш влюбен.
● че независимо от последствията, тези които са честни със себе си стигат по-далеч в живота.
● че независимо колко приятели имаш, ако ти си тяхната опора, ще се чувстваш самотен и изгубен, когато те са ти най-нужни.
● че живота ти може да бъде променен за часове, от хора които дори не те познават.
● че дори когато мислиш, че нямаш какво повече да дадеш, когато приятел повика за помощ, ти ще намериш сили да помогнеш.
● че писането, както и говоренето, може да облекчи емоционалната болка.
● че парадигмата в която живеем, не е всичко което ни е предложено.
● че заслугите на стената не ни правят почтени човешки същества.
● че хората на които държиш най-много в живота ти биват отнети твърде рано.
● че, въпреки че думата "любов" може да има много различни значения, тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
● че е трудно да се определи къде да се тегли чертата, между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората и това да защитаваш това, в което вярваш.
научих много неща. но тепърва имам да уча още повече.
● че не можеш да накараш някой да те обича. Можеш само да бъдеш някой, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другия.
● че без значение колко те е грижа, на някои хора просто не им пука.
● че отнема години да изградиш доверие и само секунди да го разрушиш.
● че не е важно какво имаш в живота си, важното е кого имаш в живота си.
● че можеш да разчиташ на обаянието си около петнайсет минути. След това е по-добре да знаеш нещо.
● че не трябва да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да направят, а с най-доброто което ти можеш да направиш.
● че не е важно какво се случва с хората Важното е какво правят те по въпроса.
● че за секунда можеш да извършиш нещо, заради което ще те боли цял живот.
● че колкото и прецизно да режеш, винаги ще има две страни.
● че отнема много време да станеш човека който искаш да бъдеш.
● че е много по-лесно да реагираш вместо да помислиш.
● че трябва винаги да се разделяш с тези които обичаш с думи на любов. Може пък това да е последният път когато се виждате.
● че можеш да продължиш напред дълго, след като си решил че повече не можеш.
● че сме отговорни за това, което правим независимо какво чувстваме.
● че или контролираш отношението си към хората или то те контролира.
● че независимо колко страстна и буйна е една връзка отначало, страстта отминава и добре би било да има нещо друго да заеме мястото й.
● че герои са хората, които правят това което трябва се направи, когато трябва да се направи независимо от последствията.
● че да се научиш да прощаваш изисква практика.
● че има хора които искрено обичат, но просто не знаят как да го покажат.
● че парите са калпав начин да си мериш успеха.
● че с най-добрия си приятел можем да правим всичко или пък нищо и пак да си изкарваме страхотно.
● че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята, ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.
● че понякога когато сме ядосани, имаме право да бъдем ядосани, но това не ни дава право да бъдем жестоки.
● че истинското приятелство продължава да расте дори през големи разстояния. Същото се отнася и за истинската любов.
● че понеже някой не те обича по начина, по който ти искаш да те обича, това не означава, че не те обича с цялото си сърце.
● че зрелостта много повече зависи от това какъв опит си придобил и какво си научил от него, и много по-малко от това колко рожденни дни си празнувал.
● че никога не трябва да казваш на дете, че мечтите му са невъзможни или странни. Малко неща са по-унизителни, а и каква трагедия би било, ако ти повярват.
● че семейството ти няма винаги да подкрепя. Може да изглежда странно, но хора с които не си роднина могат да се грижат за теб и да те обичат и да те научат отново да вярваш на хората. Семействата не са биологични.
● че колкото и добър приятел да ти е някой, той ще те наранява от време на време и трябва да му прощаваш за това.
● че не винаги е достатъчно да ти простят другите. Понякога трябва да се научиш
ти самият да си прощаваш.
● че независимо колко лошо ти е разбито сърцето, света не спира заради мъката ти.
● че произхода и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме, но не са отговорни за това кои ще станем.
● че понякога когато приятелите ми се карат, се налага да взема страна дори и да не искам.
● че само защото двама човека се карат не значи, че не се обичат. И че само защото не се карат, не значи че се обичат.
● че понякога трябва да поставиш човека преди неговите действия.
● че няма нужда да променяме приятелите си, ако разберем че приятелите се променят.
● че не трябва да бъдем толкова настоятелни, да открием някоя тайна. Тя може да промени живота ни завинаги.
● че двама човека могат да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно.
● че колкото и да се опитваш да защитиш децата си, все нещо ще ги нарани и това ще нарани и теб.
● че има много начини да се влюбиш и да останеш влюбен.
● че независимо от последствията, тези които са честни със себе си стигат по-далеч в живота.
● че независимо колко приятели имаш, ако ти си тяхната опора, ще се чувстваш самотен и изгубен, когато те са ти най-нужни.
● че живота ти може да бъде променен за часове, от хора които дори не те познават.
● че дори когато мислиш, че нямаш какво повече да дадеш, когато приятел повика за помощ, ти ще намериш сили да помогнеш.
● че писането, както и говоренето, може да облекчи емоционалната болка.
● че парадигмата в която живеем, не е всичко което ни е предложено.
● че заслугите на стената не ни правят почтени човешки същества.
● че хората на които държиш най-много в живота ти биват отнети твърде рано.
● че, въпреки че думата "любов" може да има много различни значения, тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
● че е трудно да се определи къде да се тегли чертата, между това да бъдеш добър и
да не нараниш чувствата на хората и това да защитаваш това, в което вярваш.
научих много неща. но тепърва имам да уча още повече.
the show must go on.
промяна.
думата отеква високо в ушите ми. промяна. нужна ми е нова страница в живота ми. чувствам се точно както, когато чета някоя нова книга и тя ми е толкова интересна, че нямам търпение да отгърна следващата страница и да разбера какво става с главния герой. точно така се чувствам и в момента. горя от нетърпение да разбера какво още ще ми поднесе живота, но за да разбера нали първо трябва да допрочета докрая сегашната страница и тогава да отгърна на седващата. е, аз мисля, че и последната буква прочетох от досегашния ми живот.
ново начало. ново предизикателство.
отгръщам следващата страница, с надеждата, че там някъде ще ме очаква неочаквана изненада.
думата отеква високо в ушите ми. промяна. нужна ми е нова страница в живота ми. чувствам се точно както, когато чета някоя нова книга и тя ми е толкова интересна, че нямам търпение да отгърна следващата страница и да разбера какво става с главния герой. точно така се чувствам и в момента. горя от нетърпение да разбера какво още ще ми поднесе живота, но за да разбера нали първо трябва да допрочета докрая сегашната страница и тогава да отгърна на седващата. е, аз мисля, че и последната буква прочетох от досегашния ми живот.
ново начало. ново предизикателство.
отгръщам следващата страница, с надеждата, че там някъде ще ме очаква неочаквана изненада.
2009/11/13
i am happy . . .
I'm falling in love with your favorite song
I'm gonna sing it all night long
I'm gonna dance with somebody
Dance with somebody
Dance, dance, dance
щастлива съм.
2009/11/08
късат ми се нервите.
в момента съм толкова много бясна. ядосана. иска ми се да крещя. да си удрям главата в стената дори. искам да изпитам такава физическа болка, че да мога поне веднъж да забравя за това, което ме заобикаля. натискам яростно по клавиатурата. изкарвам си го на нея, а тя не е виновна изобщо. баси. искам ... искам да крещя! точно това искам точно в този момент. прозореца ми е отворен, навън има някаква смотана групичка от разбунтували се тийнейджъри. баща ми е в другата стая, отново гледащ смотани неща по телевизията. брат ми се къпе. майка ми е на работа. ИСКАМ ДА КРЕЩЯ, ПО ДЯВОЛИТЕ! брат ми за пореден път ме изкарва извън нерви. цял ден ме дразни и направо ще му забия някой шамар след малко! баща ми абсолютно никакво внимание не ми обръща и дори това, че изкарах 18 на теста по математика не го трогна изобщо. баба ми ми досажда ОТНОВО по скайпа 'само да сме се чули' ДРЪНКИИИИИИИИИИ! аз заради теб се махнах, а ся ти искаш непрекъснато да знаеш какво правя, с кого съм, къде съм, ИЗЯЛА ЛИ СЪМ СИ ПРОКЛЕТАТА ВЕЧЕРЯ! изпаднала съм в някакво никакво настроение и искам да ударя някого. депресирана съм, защото приятелите са далеч от мен и никой не може да ми помогне. БЯСНА СЪМ, защото знам, че съществуват хора с много по-тежки съдби от моите, а аз съм седнала да ви разправям проблеми, които се срещат на всеки втори. мразя си гардероба, защото ВСЕ ОЩЕ е неподреден.. вчера го оправях, по дяволите! кръвното! мисли за кръвното! .. не искаш още една случка като от тази седмица, нали? .. успокой се. няма за какво да се ядосваш. ДА БЕ ДАААААА! дишай! ... дишай! трябва ми някого... трябва ми рамо, на което да се облегна и да поплача, защото знам, че след яда ВИНАГИ идват сълзите. и знам, че такова рамо просто няма и пак ще си плача сама в банята, докато водата си тече. и пак ще изхабя депозита и във вторник ще сме без вода и баща ми пак ще ми навиква, че съм се бавила по 1000 часа в банята. ЕДИН ПРОКЪЛНАТ КРЪГОВРАТ!
отново родено от болният ми мозък.
докато си оправях леглото... (винаги щурите идеи ми щукват в главата, когато правя нещо тъпо или обичайно о.О) то сега мисълта се загуби. след като написах това в скобите ясно се вижда, че някаква щура идея ми е хрумнала. мда, смисълът се изгуби. но както и да е. както вече разбрахте, имам нова идея, която е малко странна, малко щура, а и малко тъпа в крайна сметка. сооу .. след това разводняване (тази дума звучи не на място, но какво е съществителното, което може да замести 'разтягане на локуми' о.О) сигурно си мислите какво АДЖЕБА се опитвам да напиша вече *поглежда часовника* 2 МИНУТИ! амии .. за идеята искам да напиша. която идея всъщност се оказа по-трудно описателна, отколкото предполагах. но, за бога, защо се учудвате след 'супер умния' ми пост от снощи?
и така... мисля да спра да се правя на интересна (не, аз не се правя, просто искам да напиша НЕЩО) и да напиша тва НЕЩО.. хах .. днес ми скобев ден (демек използавам много скоби) (ето пак скоби) (о.О)
та ... идеята ми е да си направя малко списъче (напоследък не мога без спицък .. списък за покупки, списък с нещата, които трябва да направя на компа, списък за тва, списък за онова. скоба.) и мисълта пак се изгуби... соу списък с промените, които са настъпили в мен след като напуснах България. ЕВАЛА! най-сетне го казах, след толкова много редове (скоба)
соу .. ето и списъка:
1) станах ужасна депресарка (боже, никога не съм предполагала, че мога да го заявя така спокойно о.О)
2) рядко искам да се срещам с нови хора (мда, и това не съм предполагала, че ще го кажа)
3) по-точно би било да се каже, че рядко искам да се срещам С КАКВИТО И ДА БИЛО хора ..
4) слушам само депресираща музика (е, това и преди го правех)
5) започнах да пиша много повече, отколкото преди (това е положително, въпреки че повечето ми неща ОТНОВО са депресиращи)
6) вече не мога да се забавлявам както преди (мда... супер сериозна съм станала. wtf?)
7) прекарвам повече време над учебниците, за да науча езика, отколкото за осемте години училищен живот в България
8) не ми оставя време да сложа задника си на стола преди компютъра (или както е в повечето случаи - на леглото пред лаптопа), за да си попиша с приятели, отново за депресиращи неща
9) и тук имаше още нещо, но естествен го забравих о.О
соу .. мда ... само една добра промяна от осем. nice.
и така... мисля да спра да се правя на интересна (не, аз не се правя, просто искам да напиша НЕЩО) и да напиша тва НЕЩО.. хах .. днес ми скобев ден (демек използавам много скоби) (ето пак скоби) (о.О)
та ... идеята ми е да си направя малко списъче (напоследък не мога без спицък .. списък за покупки, списък с нещата, които трябва да направя на компа, списък за тва, списък за онова. скоба.) и мисълта пак се изгуби... соу списък с промените, които са настъпили в мен след като напуснах България. ЕВАЛА! най-сетне го казах, след толкова много редове (скоба)
соу .. ето и списъка:
1) станах ужасна депресарка (боже, никога не съм предполагала, че мога да го заявя така спокойно о.О)
2) рядко искам да се срещам с нови хора (мда, и това не съм предполагала, че ще го кажа)
3) по-точно би било да се каже, че рядко искам да се срещам С КАКВИТО И ДА БИЛО хора ..
4) слушам само депресираща музика (е, това и преди го правех)
5) започнах да пиша много повече, отколкото преди (това е положително, въпреки че повечето ми неща ОТНОВО са депресиращи)
6) вече не мога да се забавлявам както преди (мда... супер сериозна съм станала. wtf?)
7) прекарвам повече време над учебниците, за да науча езика, отколкото за осемте години училищен живот в България
8) не ми оставя време да сложа задника си на стола преди компютъра (или както е в повечето случаи - на леглото пред лаптопа), за да си попиша с приятели, отново за депресиращи неща
9) и тук имаше още нещо, но естествен го забравих о.О
соу .. мда ... само една добра промяна от осем. nice.
2009/11/07
боже господи. спаси ме!
Time, sometimes the time just slips away
And your left with yesterday
Left with the memories
I, I'll always think of you and smile
And be happy for the time
I had you with me
Though we go our separate ways
I won't forget so don't forget
the memories we've made
Please remember, please remember
I was there for you
and you were there for me
Please remember, our time together
The time was yours and mine
And we were wild and free
Please remember, please remember me
Goodbye, there's just no sadder word to say
And it's sad to walk away
with just the memories
Who's to know what might have been
We'll leave behind a life and time
We'll never know again
Please remember, please remember
I was there for you
and you were there for me
And remember, Please remember me
Please remember, please remember
I was there for you
And you were there for me
Please remember, our time together
The time was yours and mine
And we were wild and free
Then remember, please remember me
And how we laughed and how we smiled
And how this world was yours and mine
and how no dream was out of reach
I stood by you, you stood by me
We took each day and made it shine
We wrote our names across the sky
We ran so fast, we ran so free
I had you and you had me
Please remember, please remember
аз съм мазохист. точка.
And your left with yesterday
Left with the memories
I, I'll always think of you and smile
And be happy for the time
I had you with me
Though we go our separate ways
I won't forget so don't forget
the memories we've made
Please remember, please remember
I was there for you
and you were there for me
Please remember, our time together
The time was yours and mine
And we were wild and free
Please remember, please remember me
Goodbye, there's just no sadder word to say
And it's sad to walk away
with just the memories
Who's to know what might have been
We'll leave behind a life and time
We'll never know again
Please remember, please remember
I was there for you
and you were there for me
And remember, Please remember me
Please remember, please remember
I was there for you
And you were there for me
Please remember, our time together
The time was yours and mine
And we were wild and free
Then remember, please remember me
And how we laughed and how we smiled
And how this world was yours and mine
and how no dream was out of reach
I stood by you, you stood by me
We took each day and made it shine
We wrote our names across the sky
We ran so fast, we ran so free
I had you and you had me
Please remember, please remember
аз съм мазохист. точка.
2009/10/26
melancholy.
който е казал, че денят се познава от сутринта, е бил пълен т-ъ-п-а-к.
сутринта ми беше толкова суперска .. толкова забавна и весела. пуснах си музика от тела и докато се обличах за училище си пеех и танцувах. даже майка ми ме попита да не би да съм влюбена о.О омг.. нвм .. и докато ходех към даскалото си слушах музика и си танцувах. и всичките ме гледаха странно о.О даже една кола щеше да ме сгази, заради разсеяността ми *рофл* и точно тогава БУМ! отново се върнах в реалността. отново ме обзе гадната, толкова позната меланхолия. ЕДНО ПРОСТО И ГОЛЯМО НИЩО! НИЩО! седях си аз цяяял ден до мария, рафа, елия и ел... и те си бъбреха толкова весело, от време на време ме питаха нещо и бяха нужни няколко повторения, за да схвана какво ми говорят. и бях отплесната, разсеяна .. дори и това, че губих два часа никак не ми подобри настроението .. и просто едно голямо Н-И-Щ-О!
п.с1 и, по дяволите, всичките са егати големите философи в блоговете си.. а аз пиша за някви скучновати смотани неща.. хъх ..
п.с2 и още нещо .. току що мария, рафа, елия и ел дойдоха до нас .. тоест не че са дошли специално да ме видят.. просто са минавали и решили да ме видят.. киснах навън на студа с тях, за да си говорим. да ви кажа, май настроението мааалко ми се подобри *пуска си Луната спи на Нети*
п.с3 в края на тази седмица ще има панаир в квартала ни. и ще има ЦАРЕВИЦААААААААА *сънчо*
сутринта ми беше толкова суперска .. толкова забавна и весела. пуснах си музика от тела и докато се обличах за училище си пеех и танцувах. даже майка ми ме попита да не би да съм влюбена о.О омг.. нвм .. и докато ходех към даскалото си слушах музика и си танцувах. и всичките ме гледаха странно о.О даже една кола щеше да ме сгази, заради разсеяността ми *рофл* и точно тогава БУМ! отново се върнах в реалността. отново ме обзе гадната, толкова позната меланхолия. ЕДНО ПРОСТО И ГОЛЯМО НИЩО! НИЩО! седях си аз цяяял ден до мария, рафа, елия и ел... и те си бъбреха толкова весело, от време на време ме питаха нещо и бяха нужни няколко повторения, за да схвана какво ми говорят. и бях отплесната, разсеяна .. дори и това, че губих два часа никак не ми подобри настроението .. и просто едно голямо Н-И-Щ-О!
п.с1 и, по дяволите, всичките са егати големите философи в блоговете си.. а аз пиша за някви скучновати смотани неща.. хъх ..
п.с2 и още нещо .. току що мария, рафа, елия и ел дойдоха до нас .. тоест не че са дошли специално да ме видят.. просто са минавали и решили да ме видят.. киснах навън на студа с тях, за да си говорим. да ви кажа, май настроението мааалко ми се подобри *пуска си Луната спи на Нети*
п.с3 в края на тази седмица ще има панаир в квартала ни. и ще има ЦАРЕВИЦААААААААА *сънчо*
2009/10/15
перлените криле на ангела.
На Бо. (:
Тъмната нощ обгръщаше малкото градче, разположено само на няколко километри от мегаполиса, където животът кипеше в този късен час на нощта. Гъста лепкава мъгла обграждаше всяка сграда, всеки предмет, всяко дърво, до което се докосваше. Люлката на детската площадка се поклащаше лениво, заради лекия полъх на вятъра, и издаваше тихичък ръждив звук. Пелените на нощта обгръщаха притихналото градче. Тук таме се чуваха няколко изгубени щурци, а листате шепнеха своята есенна песен, секунди преди да се срещнат със земята.
Зад ъгъла се чуха потропвания по мокрия асфалт. Тихи премерени крачки приближаваха все повече улицата, която водеше към малкия площад на градчето. Скоро зад ъгъла се появи наконтена жена, обута във високи обувки, които всъщност издаваха насечените звуци по твърдата земя. Облечена в дълго ленено палто, за да се предпази от набезите на вятъра, тя се приближаваше все повече към площадчето. Косата ѝ, разпусната свободно около раменете ѝ, се поклащаше зад нея, сякаш коприна се спускаше по земята. Вместо да се отправи към площада, тя сви по една от пресечките и се отправи към най-затънтените места на града. В тази част хора рядко идваха, тъй като всички знаеха, че само човек с лоши мисли би дошъл насам. Затова и жената избра този късен час на нощта, за да посети стария си приятел.
Тъмнината я обгърна и тя вече не се виждаше. Точно в момента, в който жената се изгуби в мрака, едно малко прозорче светна в сивата грозна сграда навътре в пресечката. Малкият сноп светлина, който успя да се промъкне между многото мръсни петна по стъклената повърхност, освети грозната фасада на отсрещната сграда. Прозореца бавно се отвори и на перваза се появиха две малки бели ръчички. Сияйната им белота все още се виждаше изпод многото кървави рани. След ръчичките се появи и самата им собственичка – малко момиченце, облечено в дрипава кафява рокличка, която вече ѝ беше малка, заради многото време носене. Цялата ѝ повърхност беше набраздена с купища кръпки – кои зашити правилно, кои не. Личицето на малката също беше цялото в рани – на лявото ѝ око се поместваше голям синкав оток, на устните ѝ бяха разположени три по-големи кървави рани, а около тях още поне десетина по-малки. Косата ѝ беше като някое гнездо, в което до преди малко са се били птици. Иначе хубавите ѝ кафяви къдрици сега бяха сплетени толкова много, че изглеждаше, че никога няма да могат да бъдат разплетени отново. Очите ѝ изразяваха само силна болка и безвъзвратна мъка по изгубеното.
Всяка нощ по това време момичето биваше събуждано от крясъците на майка си. Вечно пияния ѝ баща се връщаше късно през нощта след поредния запой в долнопробната кръчма, няколко метра по-надолу от къщата им. Никой не разбираше по какъв начин се прибираше, защото той наистина изпиваше огромни количества алкохол. Но когато прекрачваше прага на дома им, мъките и на момичето, и на майка му започваха. Неспособен да асимилира какво точно прави и къде се намира, той всяка нощ пребиваше почти до смърт клетата майка, а след това отиваше в стаята на дъщеря си, която имаше подобна съдба. Само че нещастника освен боя искаше да си достави и собствено удоволствие. Затова почти всяка нощ, той посягаше на крехкото създание, което би трябвало да обича безвъзвратно. Но вмессто да получи бащина прегръдка и милувка в знак на обич, момичето често получаваше брутално изнасилване. Вместо целувка за лека нощ, бузата ѝ гореше от силните шамари. След като получеше каквото иска, бащата, ако можеше въобще да се нарече такъв, се оттегляше в спалнята си, като пътем съпругата му задължително трябваше да получи силен ритник в стомаха, сякаш предишните удари не бяха достатъчни. Измъчвани от силни болки жената и детето с мъка пълзяха до леглата си, тъй като мъжа ги оставяше да лежат беззащитни на пода. След като събереше достатъчно сили да пропълзи до прозореца, момичето обичаше да седне на перваза, за да наблюдава луната и звездния ореол около нея и да се надява на по-добър живот и право на мечти.
Същата нощ, когато наконтената жена се появи отново след дългото си отсъствие в града, бащата на детето отново се прибра мъртво пиян. Обичайния бой не направи впечатление на момичето и тя нямаше търпение да свърши, за да може отново да се наслаждава на нощта. Вече дори не надаваше викове на болка – пребиването беше част от живота ѝ. И както обикновено тя отвори прозореца, за да може вятърът да погали нежно кървавите рани на миловидното ѝ лице. Тя затвори за миг очи, наслаждавайки се на лечебната сила на полъха. Защото студенината на есенния вятър, предшественик на мразовитата зима, ѝ доставяше голямо удоволствие и тя спираше да мисли за усилващата се болка. И тогава се случи нещо необичайно. Нещо, което момичето не беше виждало досега в тази мръсна, изгнила част на града. Детето забеляза малко раздвижване долу на мръсната улица. По твърдата повърхност премина една жена, която отдалеч да я видиш ще си кажеш, че не е тукашна. Лененото ѝ палто се увиваше закачливо около прекрасните ѝ глезени, а косата ѝ сякаш танцуваше зад нея. Момичето изпита силното желание да последва тази тайнствена жена и да види накъде отива. За първи път в живота си изпита неустоимото привличане към приключението.
Без повече да се бави, тя затвори тихичко прозореца, смъкна се още по-безшумно от перваза и се отправи към входната врата. Майка ѝ спеше на пода, тъй като не беше намерила сили да пропълзи поне до плоския килим. Детето я погали по косата, където вече се оформяше голямо място изсъхнала кръв. След това я подмина и се втурна към входната врата, която разбира се беше отключена. Баща ѝ винаги забравяше да я заключи и заради този пропуск често през нощта ги посещаваха неканени гости, обикновено „съдружници” на бащата в неговия бизнес, който се занимаваше с всичко друго, но не и с почтенни дела. Именно от този бизнес той взимаше пари за алкохола си. А ако нямаше пари, отиваше при нечестни хора и взимаше заеми, които естествено не можеше да изплати. Затова беше затънал в купища дългове. Животът на детето беше такъв от няколко години, когато всъщност започна всичко.
Вятърът отново обгърна закрилнически момичето, веднага щом като излезе от мизерната къща. „Жената не би трябвало да е далеч.” помисли си малката и с неочакван прилив на сили тръгна нагоре по улицата, на където се беше отправила и жената. Тъмнината беше завладяла града, въпреки че само след броени минути първите лъчи на слънцето щяха да погалят отново улиците и жителите щяха да се събудят отново за още един ден от календара. Но в тази част на града слънцето щеше да пристигне малко по-късно, заради предпречващите пътя му високи сиви сгради.
И тъкмо когато първия лъч слънчева светлина докосна фасадите на сградата откъм другата им страна, новият ден беше прерязан от един рязък, напълно неочакван изстрел. Един единствен изстрел, който отекна в още непробудилата се тишина. Следващото нещо, което се чу, бяха първите капки огненочервена кръв, която докосна земята и които капки съвсем скоро щяха да образуват малка локвичка. Изстрела, който беше предназначен за друг, преряза перлените криле на малкия ангел. Още две капки паднаха тежко на земята. Още един лъч преряза хълма, зад който се криеше слънцето. И един стон последен се отрони от наранените устни на момичето, а след това крехкото ѝ телце се строполи на земята. Последния ѝ взор се отправи към единствения лъч слънчева светлина, който беше успял да пребори преградата от високите сгради. И след това ангела се отпусна на асфалта, потънал в кървавата локвичка и очакващ спасението от небето.
Чуха се забързаните стъпки на жената и на „старият ѝ познат”, които се отдалечаваха бързо от мястото. Още един слънчев лъч проби преградата и освети малкото телце на момиченцето. Денят започваше отново. Но за малкия ангел, който беше преживял толкова много неща в живота си, новия ден нямаше да започне никога повече. Тя се беше понесла към обятията на Смъртта, където за първи път щеше да бъде истински щастлива. И на мечтите ѝ щеше да се даде шанс да бъдат повече от мечти – красива реалност.
Тъмната нощ обгръщаше малкото градче, разположено само на няколко километри от мегаполиса, където животът кипеше в този късен час на нощта. Гъста лепкава мъгла обграждаше всяка сграда, всеки предмет, всяко дърво, до което се докосваше. Люлката на детската площадка се поклащаше лениво, заради лекия полъх на вятъра, и издаваше тихичък ръждив звук. Пелените на нощта обгръщаха притихналото градче. Тук таме се чуваха няколко изгубени щурци, а листате шепнеха своята есенна песен, секунди преди да се срещнат със земята.
Зад ъгъла се чуха потропвания по мокрия асфалт. Тихи премерени крачки приближаваха все повече улицата, която водеше към малкия площад на градчето. Скоро зад ъгъла се появи наконтена жена, обута във високи обувки, които всъщност издаваха насечените звуци по твърдата земя. Облечена в дълго ленено палто, за да се предпази от набезите на вятъра, тя се приближаваше все повече към площадчето. Косата ѝ, разпусната свободно около раменете ѝ, се поклащаше зад нея, сякаш коприна се спускаше по земята. Вместо да се отправи към площада, тя сви по една от пресечките и се отправи към най-затънтените места на града. В тази част хора рядко идваха, тъй като всички знаеха, че само човек с лоши мисли би дошъл насам. Затова и жената избра този късен час на нощта, за да посети стария си приятел.
Тъмнината я обгърна и тя вече не се виждаше. Точно в момента, в който жената се изгуби в мрака, едно малко прозорче светна в сивата грозна сграда навътре в пресечката. Малкият сноп светлина, който успя да се промъкне между многото мръсни петна по стъклената повърхност, освети грозната фасада на отсрещната сграда. Прозореца бавно се отвори и на перваза се появиха две малки бели ръчички. Сияйната им белота все още се виждаше изпод многото кървави рани. След ръчичките се появи и самата им собственичка – малко момиченце, облечено в дрипава кафява рокличка, която вече ѝ беше малка, заради многото време носене. Цялата ѝ повърхност беше набраздена с купища кръпки – кои зашити правилно, кои не. Личицето на малката също беше цялото в рани – на лявото ѝ око се поместваше голям синкав оток, на устните ѝ бяха разположени три по-големи кървави рани, а около тях още поне десетина по-малки. Косата ѝ беше като някое гнездо, в което до преди малко са се били птици. Иначе хубавите ѝ кафяви къдрици сега бяха сплетени толкова много, че изглеждаше, че никога няма да могат да бъдат разплетени отново. Очите ѝ изразяваха само силна болка и безвъзвратна мъка по изгубеното.
Всяка нощ по това време момичето биваше събуждано от крясъците на майка си. Вечно пияния ѝ баща се връщаше късно през нощта след поредния запой в долнопробната кръчма, няколко метра по-надолу от къщата им. Никой не разбираше по какъв начин се прибираше, защото той наистина изпиваше огромни количества алкохол. Но когато прекрачваше прага на дома им, мъките и на момичето, и на майка му започваха. Неспособен да асимилира какво точно прави и къде се намира, той всяка нощ пребиваше почти до смърт клетата майка, а след това отиваше в стаята на дъщеря си, която имаше подобна съдба. Само че нещастника освен боя искаше да си достави и собствено удоволствие. Затова почти всяка нощ, той посягаше на крехкото създание, което би трябвало да обича безвъзвратно. Но вмессто да получи бащина прегръдка и милувка в знак на обич, момичето често получаваше брутално изнасилване. Вместо целувка за лека нощ, бузата ѝ гореше от силните шамари. След като получеше каквото иска, бащата, ако можеше въобще да се нарече такъв, се оттегляше в спалнята си, като пътем съпругата му задължително трябваше да получи силен ритник в стомаха, сякаш предишните удари не бяха достатъчни. Измъчвани от силни болки жената и детето с мъка пълзяха до леглата си, тъй като мъжа ги оставяше да лежат беззащитни на пода. След като събереше достатъчно сили да пропълзи до прозореца, момичето обичаше да седне на перваза, за да наблюдава луната и звездния ореол около нея и да се надява на по-добър живот и право на мечти.
Същата нощ, когато наконтената жена се появи отново след дългото си отсъствие в града, бащата на детето отново се прибра мъртво пиян. Обичайния бой не направи впечатление на момичето и тя нямаше търпение да свърши, за да може отново да се наслаждава на нощта. Вече дори не надаваше викове на болка – пребиването беше част от живота ѝ. И както обикновено тя отвори прозореца, за да може вятърът да погали нежно кървавите рани на миловидното ѝ лице. Тя затвори за миг очи, наслаждавайки се на лечебната сила на полъха. Защото студенината на есенния вятър, предшественик на мразовитата зима, ѝ доставяше голямо удоволствие и тя спираше да мисли за усилващата се болка. И тогава се случи нещо необичайно. Нещо, което момичето не беше виждало досега в тази мръсна, изгнила част на града. Детето забеляза малко раздвижване долу на мръсната улица. По твърдата повърхност премина една жена, която отдалеч да я видиш ще си кажеш, че не е тукашна. Лененото ѝ палто се увиваше закачливо около прекрасните ѝ глезени, а косата ѝ сякаш танцуваше зад нея. Момичето изпита силното желание да последва тази тайнствена жена и да види накъде отива. За първи път в живота си изпита неустоимото привличане към приключението.
Без повече да се бави, тя затвори тихичко прозореца, смъкна се още по-безшумно от перваза и се отправи към входната врата. Майка ѝ спеше на пода, тъй като не беше намерила сили да пропълзи поне до плоския килим. Детето я погали по косата, където вече се оформяше голямо място изсъхнала кръв. След това я подмина и се втурна към входната врата, която разбира се беше отключена. Баща ѝ винаги забравяше да я заключи и заради този пропуск често през нощта ги посещаваха неканени гости, обикновено „съдружници” на бащата в неговия бизнес, който се занимаваше с всичко друго, но не и с почтенни дела. Именно от този бизнес той взимаше пари за алкохола си. А ако нямаше пари, отиваше при нечестни хора и взимаше заеми, които естествено не можеше да изплати. Затова беше затънал в купища дългове. Животът на детето беше такъв от няколко години, когато всъщност започна всичко.
Вятърът отново обгърна закрилнически момичето, веднага щом като излезе от мизерната къща. „Жената не би трябвало да е далеч.” помисли си малката и с неочакван прилив на сили тръгна нагоре по улицата, на където се беше отправила и жената. Тъмнината беше завладяла града, въпреки че само след броени минути първите лъчи на слънцето щяха да погалят отново улиците и жителите щяха да се събудят отново за още един ден от календара. Но в тази част на града слънцето щеше да пристигне малко по-късно, заради предпречващите пътя му високи сиви сгради.
И тъкмо когато първия лъч слънчева светлина докосна фасадите на сградата откъм другата им страна, новият ден беше прерязан от един рязък, напълно неочакван изстрел. Един единствен изстрел, който отекна в още непробудилата се тишина. Следващото нещо, което се чу, бяха първите капки огненочервена кръв, която докосна земята и които капки съвсем скоро щяха да образуват малка локвичка. Изстрела, който беше предназначен за друг, преряза перлените криле на малкия ангел. Още две капки паднаха тежко на земята. Още един лъч преряза хълма, зад който се криеше слънцето. И един стон последен се отрони от наранените устни на момичето, а след това крехкото ѝ телце се строполи на земята. Последния ѝ взор се отправи към единствения лъч слънчева светлина, който беше успял да пребори преградата от високите сгради. И след това ангела се отпусна на асфалта, потънал в кървавата локвичка и очакващ спасението от небето.
Чуха се забързаните стъпки на жената и на „старият ѝ познат”, които се отдалечаваха бързо от мястото. Още един слънчев лъч проби преградата и освети малкото телце на момиченцето. Денят започваше отново. Но за малкия ангел, който беше преживял толкова много неща в живота си, новия ден нямаше да започне никога повече. Тя се беше понесла към обятията на Смъртта, където за първи път щеше да бъде истински щастлива. И на мечтите ѝ щеше да се даде шанс да бъдат повече от мечти – красива реалност.
2009/10/13
goodbye my lover.
истината е, че аз съм един доста странен човек.чета книги където и когато мога, но най-любимото ми място е някъде в гората, да си седнеш спокойно на зелената тревичка, да слушаш птичата песен и никой да не ти досажда с глупави въпроси. мразя да е шумно около мен, когато чета. ако нямам възможност да ида на тихо място слагам слушалките в ушите и така отново се усамотявам. в рамката за снимка е сложена една от най-грозните снимки, правени някога, но пък тя ми носи толкова приятни спомени. шкафовете са ми пълни с какви ли не джунджуриики и неща, които никому не са потребни, но отново не са изхвърлени, защото навяват красиви спомени. слушам главно рок музика, но също така и метъл, малко пънк, но не мога да се нарека нито 'рокeрка', нито 'метълка', а още по-малко 'пънкарка'. настроението ми се мени с всяка минута. до преди малко може да съм била супер вкисната и тъжна, но само едно меченце да ми изпратиш и вече ще ме видиш с усмивка до ушите. мразя, когато някой 'тъпак' се опитва да се прави на 'умен тъпак', казвайки някоя баналност, повтаряна хиляди пъти. общо взето мразя баналностите - стига, бе хора! слушали сме ги толкова много пъти. никога не съм могла да си водя редовно дневник. винаги пиша в него само скучновати неща, а когато се случи нещо по-интересно го споделям на някого, който може поне с едно 'супер' да ми отговори. за това и в розовата ми кутия има купища дневници, от които са изписани тридесетина страници. когато реша дадена задача по математика скачам и крещя из целия апартамент. обичам моментите, когато мога спокойно да се посмея с приятели. обичам да подчертавам с молив хубави цитати от книги. поредицата 'хари потър' е истинско мазало, заради многото цитати. обичам мириса на ново само на книгите. на дрехите не мога да го търпя, затова като си купя някоя нова дрешка първо минава задължително през пералнята. мразя времето да ме притиска. обичам да разполагам с много време, за да не бързам и да си свърша нещото, което имам да върша спокойно. нямам нищо против да бъда сама или да мълча. мразя някой да ме подпитва 'какво ти е?' след като и двамата знаем, че въобще не го интересува. обожавам Енрике Иглесиас, Скорпиънс и от скоро Джеймс Блънт. too much James Blunt for today, but it's never enough. обичам да споделям само с хората, за които знам, че биха направили същото и с мен. при ново запознанство обичам да питам хората по-важни неща за тях. мразя хората, които като им кажа 'кажи ми нещо за себе си' и те започват да говорят дали имат брат/сестра, какво работят майка им/баща им, каква музика слушат... предпочитам да ми говорят за това, какво искат от живота, за мечтите си, дали четат ... обичам да спя с плюшени играчки. обичам си възглавничката-крава, която е последния ми подарък от българските рожденни дни. когато пиша или чета си прехапвам долната устна. обичам да говоря по телефона глупости и простотии. обичам си детството, защото го изживях с един прекрасен човек. не харесвам това, че избягахме в друга страна и оставихме родината си. искам да се върна обратно, но знам, че идването ни тук е правилното решение. приятелите ми в България ми липсват все повече с всеки изминал ден и нямам търпение да дойде другото лято, за да се върна обратно и да се видим. проклинам училището, заради което не мога да седя много време на компютъра, за да си поговоря с хората, които обичам.
and after all i'm just one confused girl . . .
and after all i'm just one confused girl . . .
2009/10/09
I just want to see you
When you're all alone
I just want to catch you if I can
I just want to be there
When the morning light explodes
On your face it radiates
I cant escape
I love you till the end
I just want to tell you nothing
You don't want to hear
All I want is for you to say
Why don't you just take me
Where Ive never been before
I know you want to hear me
Catch my breath
I love you till the end
I just want to be there
When were caught in the rain
I just want to see you laugh not cry
I just want to feel you
When the night puts on its cloak
I'm lost for words don't tell me
All I can say
I love you till the end
P.S I love you е велик филм! <33333
послепис: обичам те.
When you're all alone
I just want to catch you if I can
I just want to be there
When the morning light explodes
On your face it radiates
I cant escape
I love you till the end
I just want to tell you nothing
You don't want to hear
All I want is for you to say
Why don't you just take me
Where Ive never been before
I know you want to hear me
Catch my breath
I love you till the end
I just want to be there
When were caught in the rain
I just want to see you laugh not cry
I just want to feel you
When the night puts on its cloak
I'm lost for words don't tell me
All I can say
I love you till the end
P.S I love you е велик филм! <33333
послепис: обичам те.
реалността ме погубва.
Истината е, че и аз самата не знам какво искам ... По дяволите, много мразя да става така. Тъкмо си мислиш, че най-накрая си решил какво искаш/не искаш да правиш идва някой или както е в моя случай някои и ти трябва да си промениш плановете си, заради тях...
Ето какво всъщност стана. Вчера и днес си прекарвам междучасията с другите българи, които изкочиха незнайно от къде в училището ми, вече напълно осведомени, че аз също съм българка и че не знам гръцки. Ако реша да остана сама и да се закотвя на някоя пейка, някой от българите непременно ще мине точно покрай мен и ще ме види и както може да се очаква ще дойде 'да си говорим'... Единствения шанс да не съм с тях е да ида при Мария, Рафаела, Елия и Елена (така де, кипърските ми 'приятелки'). Така че край с блажените минутки на усамотение в училище ... Сега ще трябва или да се смея на сила на шегите на кипърците или още по-лошото - да се правя, че слушам и разбирам българите. За какво ми е всъщност компания? ... Естествено не мога нито да кажа на едните, нито на другите, че не искам да съм с тях, защото това ще се разпространи буквално за минути в цялото даскало и накрая аз ще се окажа 'тая, която не иска никой'. Хъх ....
'И тя погледна нагоре към небето и се провикна:
-Боже Господи, дай ми напътствие! Кажи ми какво да правя, защото самата аз не знам. '
Ето какво всъщност стана. Вчера и днес си прекарвам междучасията с другите българи, които изкочиха незнайно от къде в училището ми, вече напълно осведомени, че аз също съм българка и че не знам гръцки. Ако реша да остана сама и да се закотвя на някоя пейка, някой от българите непременно ще мине точно покрай мен и ще ме види и както може да се очаква ще дойде 'да си говорим'... Единствения шанс да не съм с тях е да ида при Мария, Рафаела, Елия и Елена (така де, кипърските ми 'приятелки'). Така че край с блажените минутки на усамотение в училище ... Сега ще трябва или да се смея на сила на шегите на кипърците или още по-лошото - да се правя, че слушам и разбирам българите. За какво ми е всъщност компания? ... Естествено не мога нито да кажа на едните, нито на другите, че не искам да съм с тях, защото това ще се разпространи буквално за минути в цялото даскало и накрая аз ще се окажа 'тая, която не иска никой'. Хъх ....
'И тя погледна нагоре към небето и се провикна:
-Боже Господи, дай ми напътствие! Кажи ми какво да правя, защото самата аз не знам. '
2009/10/03
понякога Паулу Коелю може да бъде много прав.
'Господ е сътворил света за шест дни. Но какво е света? Това, което вие и аз виждаме. Всеки път, когато умира човек, част от Вселената е разрушена. Всичко онова, което този човек е чувствал, преживявал, наблюдавал, изчезва заедно с него, така както сълзите изчезват в дъжда.'
Паулу Коелю
из 'Победителят е сам'
Просто разглеждам тетрадката си с цитатите от книги, които са ми направили някакво впечатление. Помня, че когато прочетох 'Победителят е сам' дълго време след това разсъждавах за живота, висшото общество и капаните на съдбата. За целите, които всеки човек трябва или иска да си постави, за да има някакъв план за живота си. Но сега като се замисля май не са ни необходими тези предварителни планове, защото светът се мени с всяка изминала секунда. Нищо не можем да предвидим предварително. И ако имаме някакви очаквания, то е почти сигурно, че те няма да се оправдаят и отново ще останем измамени или още по-зле - с една грешка повече.
'Ти, който и да си, държащият ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те,
преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш,
а нещо много по-различно.
Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат
за моята привързаност?
Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен
и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен,
изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение
ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото,
твойто съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни,
да не се тревожиш по-нататък,
свали ръката си от мойто рамо
и върви по своя път.'
Уолт Уитман
из 'Стръкчета трева'
Паулу Коелю
из 'Победителят е сам'
Просто разглеждам тетрадката си с цитатите от книги, които са ми направили някакво впечатление. Помня, че когато прочетох 'Победителят е сам' дълго време след това разсъждавах за живота, висшото общество и капаните на съдбата. За целите, които всеки човек трябва или иска да си постави, за да има някакъв план за живота си. Но сега като се замисля май не са ни необходими тези предварителни планове, защото светът се мени с всяка изминала секунда. Нищо не можем да предвидим предварително. И ако имаме някакви очаквания, то е почти сигурно, че те няма да се оправдаят и отново ще останем измамени или още по-зле - с една грешка повече.
'Ти, който и да си, държащият ме за ръка,
без едното ще бъде всичко непотребно,
предупреждавам те,
преди да ме изпробваш по-нататък:
не съм това, което предполагаш,
а нещо много по-различно.
Кой може отсега да бъде мой последовател?
Кой се подписва като кандидат
за моята привързаност?
Съмнителен е пътят, резултатът е несигурен
и разрушителен,
ти трябва да се отречеш от всичко друго,
аз бих очаквал да съм твой единствен,
изключителен стандарт,
но и тогава твойто посвещение
ще бъде изнурително и дълго,
а теорията на живота ти от миналото,
твойто съобразяване
с живота покрай теб ще трябва сам да изоставиш,
затуй сега ме напусни,
да не се тревожиш по-нататък,
свали ръката си от мойто рамо
и върви по своя път.'
Уолт Уитман
из 'Стръкчета трева'
2009/10/02
******
И ето отново аз заставам пред листът празен,
Чудейки се как безмълвието в рими да превърна.
Пак ли да описвам някой спомен запазен?
Отново сълзите ли си да възвърна?
А може би просто чувства ще изложа главно.
Или пък размисли за живота ми мъглив.
А защо не подвизи на сърце безславно
минало по пътя си толкова бодлив.
Безмълвието ме задушава с огромната си сила.
Властва над мен безкопромистно, жестоко.
Тъгата толкова дълбоко се е вкоранила,
а мъката – разпространена тъй широко.
И сега нещо впечетляващо да напиша трябва,
за да завърша поредната безсмислена тирада.
Някоя красива дума, която душата грабва.
Не! Просто ще поставя отново старата преграда.
Чудейки се как безмълвието в рими да превърна.
Пак ли да описвам някой спомен запазен?
Отново сълзите ли си да възвърна?
А може би просто чувства ще изложа главно.
Или пък размисли за живота ми мъглив.
А защо не подвизи на сърце безславно
минало по пътя си толкова бодлив.
Безмълвието ме задушава с огромната си сила.
Властва над мен безкопромистно, жестоко.
Тъгата толкова дълбоко се е вкоранила,
а мъката – разпространена тъй широко.
И сега нещо впечетляващо да напиша трябва,
за да завърша поредната безсмислена тирада.
Някоя красива дума, която душата грабва.
Не! Просто ще поставя отново старата преграда.
i forgot what is the meaning of the word 'happiness'
Мда, истината е, че съвсем забравих за този блог ... Не знам дали вихрушката от толкова много нови събития в иначе скучноватия ми живот ме накара да изоставя нещото, в което виждах истински смисъл ... Не знам дали е това, но факта е, че не съм писала от много време, а имам толкова много да споделя ...
Започнах училище тук в Кипър. И не, не си го представях толкова ужасяващо самотно. Мислех си, че ще намеря момиче/момичета, с които ще мога да запълня поне малко от онази зейнала дупка в сърцето ми. И наистина намерих такива момичета, но уви - те не запълниха дупката. Явно самата ми кухина така е изградена - неспособна да бъде излекувана. Без угризения мога да кажа, че ги избягвам. Не съм една от тях и не мога да продължавам да си затварям очите и да се смея на сила на плоските им шеги, често на половина разбрани, заради многото непознати думи. Но какво, по дяволите, да направя, щом не се чувствам една от тях? Не мога да продължавам така ...
В последните няколко дни нещо ми става и си нося една тетрадка на училище, като допълнение към така или иначе пренатоварената ми чанта. Превръщам тази тетрадка в нещо като дневник и пиша там депресиращи простотии. Мисля да напиша сега някои от тях, защото те красноречиво говорят за душевното ми състояние сега.
30.09.2009 год. -> Свободен час и малко размисли
Да, точно така! В момента имам свободен час и да... глуха съм за чуждите разговори. Не ме интересуват повърхностните им разсъждения за живота им скучен. Не ме интересуват личностите им, проблемите им... Сложила съм си слушалките и слушам Scorpions. Какво повече ми трябва? Е, трябва ми... Трябват ми Бо, Дуки, Диди, Йоко и I-Friends. По дяволите, толкова много ми липсват. Всеки свободен миг отделям на съзерцаването на многото техни снимки в телефона ми. Но това не ме доближава и на милиметър по-близо до тях. Само многобройните красиви и забавни спомени с тях ми останаха... Вече нищо не притежавам... Само една единствена стоманена кутия с хиляди спомени, които обаче са заключени с тежък катинар. Отключвам ги с малкото ключле само през дългите безсънни нощи, когато мога да им се отдам пълноценно - обикновено с купища сълзи. Въобще не е здравословно да правя така, но явно съм мазохист. Тази болка не ми ли беше достатъчна, че продължавам да дълбая навътре и навътре толкова много пъти? Да, мазохист съм... Не е нормално да искам още. Луда съм... Защо продължавам да си спомням?
Звънецът удари, а аз продължавам с пълното си вцепенение ....
02.10.2009год. –> Поредното междучасие сама
Е, не, ще те разочаровам живот! Този път съм по собствено желание сама на тази пейка. Истината е, че отбягвам момичетата, които наистина ми помогнаха доста. Но какво да направя, щом не се чувствам една от тях? Не се чувствам добре в тяхната компания, въпреки че наистина са много забавни момичета. Но това не е причина да продължавам да ги търся, за да си прекарвам времето някак. Мисля, че започвам да свиквам с това, че съм постоянно сама и започва да ми харесва. Явно така е било писано. Явно тук съм обречена на самотно съществуване... И аз опитах да променя това - уви, не се получава. Вече свикнах с това да съм сама и ми харесва... Мога да си помисля спокойно, без да се притеснявам дали човека срещу мен ще си помисли, че съм луда. Сигурно сега много хора го мислят - едно момиче седи на една пейка и пише ли, пише... Но никой не знае, че това момиче пише своята собствена депресираща история ...
П.С. Междучасието свърши и сега ще имам Математика - поредните 45 минути, през които физически ще съм в стаята, но психически ще бъде много по-далеч от задушаващата обстановка - в България при хората, които истински обичам и ме обичат.
Отново 02.10.2009 год. –> Не мога да спра да пиша тук ...
Не е честно! Започвам да се привързвам към тази глупава неудошовена тетрадка... По дяволите! Не искам да я превръщам в дневник, защото знам, че няма да пиша редовно. А като не пиша всеки ден ще я захвърля в розовата кутия, да събира прах в гардероба, както стана с миналия ми дневник... За това мисля да наричам тази тетрадка просто единствения слушател на депресарските ми истории. Мда, малко е жалко да имам само една глупава тетрадка, но не мога постоянно да седя на компютъра, за да споделям на I-friends или на Йоко, Дуки и Диди ...
Хей, мисля че ми просветна нещо! Докато си пишех депресиращите излияния тук, две момичета от класа ми - Християна и Рафаела - дойдоха при мен да ме попитат какво за Бога пиша непрекъснато тук. Тъй като не можех да им кажа истинската история, си съчиних нова, напълно различна от реалната. Измислих си, че някакво момиче отива на лагер с приятелите си и всяка вечер излизат в гората с палатки, където си разказват страшни истории, които постепенно започват да са повече от истории. Че са замеси и духове и други такива страховити измишльотини. Християна и Рафаела само с простичкото 'What are you writing?' ми припомниха колко много всъщност обичам да пиша. Дълго време виждах смисъл само и единствено в писането. Защо, по дяволите, творческите ми приумици не ми дадат отново тласък и желание да продължа напред? Защо зарязах 'Love is free', единственото нещо, което ми даваше сили в друг тежък период от живота ми? И го измислих! Ще продължа напред поне заради писането, ако не друго... Още като се прибера вкъщи ще се възползвам от неочакваното просветление! И даже мога да започна и нов проект - този с духовете - като отбелязване на новия етап от живота ми! Защото именно това мисля да направя - да затворя старата страница и да обърна една нова, която да е новото ми 'Аз'. И мисля, че именно от това се нуждая. Точно от това се нужда е жалкия ми живот - много въображение, потъване в измисления свят на историите и в крайна сметка нещо, което да си е само мое. Благодат!
And then I woke up...
Започнах училище тук в Кипър. И не, не си го представях толкова ужасяващо самотно. Мислех си, че ще намеря момиче/момичета, с които ще мога да запълня поне малко от онази зейнала дупка в сърцето ми. И наистина намерих такива момичета, но уви - те не запълниха дупката. Явно самата ми кухина така е изградена - неспособна да бъде излекувана. Без угризения мога да кажа, че ги избягвам. Не съм една от тях и не мога да продължавам да си затварям очите и да се смея на сила на плоските им шеги, често на половина разбрани, заради многото непознати думи. Но какво, по дяволите, да направя, щом не се чувствам една от тях? Не мога да продължавам така ...
В последните няколко дни нещо ми става и си нося една тетрадка на училище, като допълнение към така или иначе пренатоварената ми чанта. Превръщам тази тетрадка в нещо като дневник и пиша там депресиращи простотии. Мисля да напиша сега някои от тях, защото те красноречиво говорят за душевното ми състояние сега.
30.09.2009 год. -> Свободен час и малко размисли
Да, точно така! В момента имам свободен час и да... глуха съм за чуждите разговори. Не ме интересуват повърхностните им разсъждения за живота им скучен. Не ме интересуват личностите им, проблемите им... Сложила съм си слушалките и слушам Scorpions. Какво повече ми трябва? Е, трябва ми... Трябват ми Бо, Дуки, Диди, Йоко и I-Friends. По дяволите, толкова много ми липсват. Всеки свободен миг отделям на съзерцаването на многото техни снимки в телефона ми. Но това не ме доближава и на милиметър по-близо до тях. Само многобройните красиви и забавни спомени с тях ми останаха... Вече нищо не притежавам... Само една единствена стоманена кутия с хиляди спомени, които обаче са заключени с тежък катинар. Отключвам ги с малкото ключле само през дългите безсънни нощи, когато мога да им се отдам пълноценно - обикновено с купища сълзи. Въобще не е здравословно да правя така, но явно съм мазохист. Тази болка не ми ли беше достатъчна, че продължавам да дълбая навътре и навътре толкова много пъти? Да, мазохист съм... Не е нормално да искам още. Луда съм... Защо продължавам да си спомням?
Звънецът удари, а аз продължавам с пълното си вцепенение ....
02.10.2009год. –> Поредното междучасие сама
Е, не, ще те разочаровам живот! Този път съм по собствено желание сама на тази пейка. Истината е, че отбягвам момичетата, които наистина ми помогнаха доста. Но какво да направя, щом не се чувствам една от тях? Не се чувствам добре в тяхната компания, въпреки че наистина са много забавни момичета. Но това не е причина да продължавам да ги търся, за да си прекарвам времето някак. Мисля, че започвам да свиквам с това, че съм постоянно сама и започва да ми харесва. Явно така е било писано. Явно тук съм обречена на самотно съществуване... И аз опитах да променя това - уви, не се получава. Вече свикнах с това да съм сама и ми харесва... Мога да си помисля спокойно, без да се притеснявам дали човека срещу мен ще си помисли, че съм луда. Сигурно сега много хора го мислят - едно момиче седи на една пейка и пише ли, пише... Но никой не знае, че това момиче пише своята собствена депресираща история ...
П.С. Междучасието свърши и сега ще имам Математика - поредните 45 минути, през които физически ще съм в стаята, но психически ще бъде много по-далеч от задушаващата обстановка - в България при хората, които истински обичам и ме обичат.
Отново 02.10.2009 год. –> Не мога да спра да пиша тук ...
Не е честно! Започвам да се привързвам към тази глупава неудошовена тетрадка... По дяволите! Не искам да я превръщам в дневник, защото знам, че няма да пиша редовно. А като не пиша всеки ден ще я захвърля в розовата кутия, да събира прах в гардероба, както стана с миналия ми дневник... За това мисля да наричам тази тетрадка просто единствения слушател на депресарските ми истории. Мда, малко е жалко да имам само една глупава тетрадка, но не мога постоянно да седя на компютъра, за да споделям на I-friends или на Йоко, Дуки и Диди ...
Хей, мисля че ми просветна нещо! Докато си пишех депресиращите излияния тук, две момичета от класа ми - Християна и Рафаела - дойдоха при мен да ме попитат какво за Бога пиша непрекъснато тук. Тъй като не можех да им кажа истинската история, си съчиних нова, напълно различна от реалната. Измислих си, че някакво момиче отива на лагер с приятелите си и всяка вечер излизат в гората с палатки, където си разказват страшни истории, които постепенно започват да са повече от истории. Че са замеси и духове и други такива страховити измишльотини. Християна и Рафаела само с простичкото 'What are you writing?' ми припомниха колко много всъщност обичам да пиша. Дълго време виждах смисъл само и единствено в писането. Защо, по дяволите, творческите ми приумици не ми дадат отново тласък и желание да продължа напред? Защо зарязах 'Love is free', единственото нещо, което ми даваше сили в друг тежък период от живота ми? И го измислих! Ще продължа напред поне заради писането, ако не друго... Още като се прибера вкъщи ще се възползвам от неочакваното просветление! И даже мога да започна и нов проект - този с духовете - като отбелязване на новия етап от живота ми! Защото именно това мисля да направя - да затворя старата страница и да обърна една нова, която да е новото ми 'Аз'. И мисля, че именно от това се нуждая. Точно от това се нужда е жалкия ми живот - много въображение, потъване в измисления свят на историите и в крайна сметка нещо, което да си е само мое. Благодат!
And then I woke up...
i used to be alone.
тъжно е.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
2009/08/16
I remember the time I knew what happiness was...
Боже, имам толкова хубави спомени от България ... Толкова хубави и толкова скъпи .. Мисля, че ако ги нямах тези спомени може би досега да съм се разпаднала на парчета. Нищо да не е останало от мен ...
Снощи ходих на плажа късно през нощта. Морето е толкова прекрасно, когато няма никой около теб и ти спокойно можеш да слушаш разбиването на вълните. <3 Седнах на пясъка, гледах луната и звездите и слушах вълните .. Мислех си за всичко мои приятели - и реални, и от нета. Изведнъж нещо ми стана и започнах да крещя всяко едно име срещу луната. Усещах, че така съм близо до тях и наистина ги чувствах по-близо, отколкото всъщност са. Сякаш бяха там с мен и споделяха този уникален момент. Беше прекрасно. <3 Отдавна не съм изпитвала подобно несравнимо чувство. А и никога не съм крещяла имена срещу луната. оО
Memory
All alone in the moonlight
I can smile at the old days
I was beautiful then
I remember the time I knew what happiness was
Let the memory live again
Иии.. Имам ново стихотворение. (:
Душевна борба
на I-Friends
Няма ли най-сетне да отмине
тази болка нетърпима?
Колко ли време ще отнеме?
Колко ли рани още ще има?
Колко още нощи ще плача до сутринта
и ще споделям мрака със звездите?
Кога ще намеря отново утеха в песента?
Кога ще изтрия и забравя за сълзите?
Кога пак ще се усмихвам на птичата песен,
спохождаща ме тук и там?
Ще бъде ли някога живота ми лесен?
Защо човек трябва да остава сам?
На вятъра ще се радвам ли отново,
който с моите коси си играе?
Наистина ли трябва да започна на ново?
Или това никого не го касае?
Толкова бързо ли трябва да забравя
хилядите красиви минали моменти?
Все някой ли трябва да ги затваря
в изрисувани монументи?
Не може ли отново да оживяват
поне в сънищата ми, не повече?
Не може ли деня ми да окрасяват?
Нима ги забравих вече?
Светът не може ли да се върне както си беше
и сърцето ми отново да се смее?
Искам пламъка в очите да гори, както си гореше.
Искам душата ми в златисто отново да грее.
Искам всичко да стане както преди.
Искам да бъда старият човек.
Не искам да поставям около мен греди.
Гласът ми се повтаря отново и отново като ек.
Но в него никой не се вслушва
и аз оставам безгласна за пореден път.
Вълната на живота отново ме люшва
към най-затънтения душевен кът.
И аз въпреки всичко се усмихвам,
прикривайки душевната ми борба.
И никога повече няма да стихвам.
Няма да ме победиш, съдба!
Въпреки всичко ще продължа
да живея този театър нереален.
Защото само на тях го дължа
и на споменът огледален.
И повече сълзи няма да лея
за един отминал, ненужен живот.
От днес отново с птиците ще пея.
Махам отвратителния хомот.
Пак ще се усмихвам на хората
и вече няма да влача уморено крака.
Отново ще повярвам във вярата.
Но, кажи ми, до кога така?
16.08.2009
21:57
2009/08/15
after all it's just one wonderful day ...
Имам чувството, че ще се пръсна ... От толкова много време щастието не ме е спохождало, а сега то докосва всяка моя клетка, преизпълваме със страшно много енергия и аз продължавам напред... Не съм си представяла, че ще мога да го кажа толкова скоро след като напуснах България, но да.. Аз продължавам напред. оО
Сърцето ми ще избухне след няколко минути. Усещам, че ако не спра великолепното радио ще умра тук и сега ... Слушам Nothing Else Matters на Metallica и за първи път от много време вниквам отново в смисъла на думите. Но не им обръщам внимание, толкова колкото преди. Аз започвам да градя живота си отново. оО Аз продължавам да живея ... Чувството е страхотно, по дяволите.
2009/08/13
I WANT FREEDOM!
О-Б-О-Ж-А-В-А-М пеперудите. <333333 Толкова са свободни и просто си летят ей така... Как ми се иска да имам тяхното безгрижие, просто да се оставя на течението. Поне веднъж да не мисля как ще изглеждам отстрани. Да не бъда перфектната дъщеря, перфектия човек, от който винаги се очаква само най-доброто. Маска. Това е просто маска! Всички са с маски... Много малко хора останах истински без да крият нищо... Просто себе си. Защо и аз не мога да бъда просто себе си? А, да... От мен се очаква да бъда изрядна по всяко едно отношение, дори това да значи да се правя на такава каквато съм... Гадно е.. Имам чувството, че съм в един безкраен театър, който няма да свърши никога.. Завинаги ще бъда това, което другите искат да бъда.
Ала с теб бях себе си...
Чакан дъжд...
ЗАВАЛЯ!!! о.О
Представяте ли си? ДЪЖД В КИПЪР?!?! о.О Това обикновенно се случва чак ноември, а сега сме август, за бога. И въпреки това заваля. о.О
Беше толкова красивоо... <333 Обожавам да вали.. Обожавам и мириса на току що плиснал дъжд. Изпълваме с нови сили и така преживявам деня.
Топъл дъжд, чакан дъжд,
плиснал миг и отшумял.
Как света изведнъж
Стана по-красив и бял.
И ето едно стихотворение, което току що измислих по повод дъжда. ^^
ДЪЖД
С капките последен дъжд
отива си и самотата.
С капките последен дъжд
отива си за миг тъгата.
Светът е сякаш обновен
измит от пепелта на времето,
усмихнат ,някак променен,
като че дъжда измил е бремето.
И всичко ражда се отново
за да повтори грешките предишни,
но те тежат като олово
и правят всички постижения излишни.
Дъждът измива кални улици,
измива и калта ни от душите.
Той стича се на хиляди потоци
за да поникнат розови мечтите.
Болка и тъга ...
За една раздяла
На Диди
Ангели плачат с прекършени криле
за една раздяла, за вечната любов,
за прошепнатото ‘сбогом’ в житното поле,
за чувствата и за неизреченият зов.
Зов за лек за болката в душата
изгаряща ме от толкова много време.
Сърцето ми е обгърнато от мъглата,
от спомените на отминалото бреме.
Няма смисъл да се боря
с тази болест неизлечима.
И каквото и да си говоря,
аз знам, че сега съм страшно ранима.
Усмихвам се на хората лъжливо,
прикривайки бавното си падение.
Но вътрешно си тлея лениво,
търсеща малко подкрепа и успокоение.
И всичкото това, заради една раздяла –
една раздяла, обляна в сълзи –
заради всичките планове, които съм крояла
и заради животът с многото му възли.
На Диди
Ангели плачат с прекършени криле
за една раздяла, за вечната любов,
за прошепнатото ‘сбогом’ в житното поле,
за чувствата и за неизреченият зов.
Зов за лек за болката в душата
изгаряща ме от толкова много време.
Сърцето ми е обгърнато от мъглата,
от спомените на отминалото бреме.
Няма смисъл да се боря
с тази болест неизлечима.
И каквото и да си говоря,
аз знам, че сега съм страшно ранима.
Усмихвам се на хората лъжливо,
прикривайки бавното си падение.
Но вътрешно си тлея лениво,
търсеща малко подкрепа и успокоение.
И всичкото това, заради една раздяла –
една раздяла, обляна в сълзи –
заради всичките планове, които съм крояла
и заради животът с многото му възли.
Once upon a time...
Имаше едно момиче... Което наистина вярваше в приказките, които майка ѝ разказваше всяка вечер преди да заспи... Всяка нощ това момиче сънуваше как принца спасява красивата принцеса... Всяка нощ то мечтаеше един ден и тя да се превърне в тази красива принцеса и някой прелестен принц да и завладее сърцето... Да, ама не...
Приказки в реалния живот просто няма! Приех тази истина вече.. Оу да, мисля, че е редно да кажа, че това момиче съм именно аз. И да, все още вярвам в красивите приказки, но станах реалист. Нека погледнем истината в очите. Стига сме си слагали червени кърпички, за да не можем да погледнем реалността. Да, в истинския живот никой няма да хукне да те спасява. Колкото и гадно да звучи. Понесох жестоки удари, но това ме направи по-силна.
Мисля, че всеки човек трябва в един етап от живота си да сложи ново начало. Мисля, че това е моето начало - да започна начисто и да не се връщам в миналото. Преместих се да живея на остров Кипър, където майка ми и баща ми работят вече 9-10 години. Да, знам това е много време и сигурно се питате: Защо, дъ хел, не са те взели по-рано. Еми просто казано не исках. За мен най-важното беше да бъда с приятелите си в България. Но ето че дойдох тук и често да си призная не съжалявам. Мда, всички в България страшно много ми липсват, но трябва да се продължи напред. Не мога да си позволя да се предавам точно сега...
Всъщност не знам точно за какво правя този блог... Може би просто да си споделям мислите и размишленията.. И аз самата нищо не знам какво искам от света. Страшно много съм объркана. Чувствам, че се лутам насам натам из този необятен свят и никога няма да намеря посока. На къде да тръгна? Мисля че никой не може да ми отговори на този въпрос и е жалко, че и аз самата не мога да дам категоричен отговор.
Стига съм дрънкала глупости, а да кажа нещо за себе си, по-конкретно, нали ме разбирате... Запознах се с няколко прекрасни хора в един форум. Усещам, че само те ме крепят в тези трудни дни и наистина не мога да си представя живота си без тях. Те са усмивката на лицето ми, пламъкът в очите ми и топлината в сърцето ми. Боже, колко ги обичам. <3
Обожавам Хари Потър както и всичко свързано с него... Голяма маниачка съм на тази тема от околооо... 5-6 години... Бая време си е това, но н-и-к-о-г-а не съм преставала да го обичам толкова силно, както и в първия ми допир с книгата. Обожавам също филмите на Дисни, но не тези като Хана Монтана, Училищен мюзикъл или другите подобни лигави истории. Любимите ми филмчета са Аладин и Красавицата и Звяра. Тях мога да ги гледам хиляда пъти без да ми писне. <333
Обичам да пиша стихотворения, както и проза. Но винаги съм предпочитала да пиша проза и да чета стихотворения. xD Мисля тук да публикувам някои от тях... Сега съм се захванала с един по-голям проект.. А именно фен фикшъна Love Is Free, свързан с Хари Потър. Твърдо съм решена това да го заведа до край, защото по принцип се водя момиче, което завършва малко неща.
Сега ще спирам да пиша, защото сигурно съм ви отегчила. Не знам дали ще има достатъчно разтърсващи неща, за да мога да поддържам блога си, но да се надяваме, че ще е така...
Бон воаяж, скъпи мечтатели! (:
Subscribe to:
Posts (Atom)